Юлиана Златкова
Отличничка
Гледах с копнеж бутилката „Смирноф“, но не смеех да си налея. Жена ми казва, че съм си изпил своето и трябва да забравя алкохола, а тя е медицинска сестра. Но пък никога не съм играл любовник. Даваха ми все положителни герои, а сега я се добера до мутра с две-три реплики, я — не.
— Пъхам си ръката между косъмчетата, хубаво ми е да ме боцкат — гласът на жената в слушалката сякаш идваше от дъното на кладенец. — Галя се и си представям, че някой влиза в мен. Не виждам самия мъж… Уж му го лапам и… Страхотно е, но само за малко. Ти си специалист…
Аз не съм специалист. Аз съм артист. Не съм актьор. Актьор е някой, който си играе ролите, а аз живея, направо си съществувам с месечен доход „тука има, тука — нема“ в неговата левова равностойност по курса на БНБ за деня.
Оная млъкна, сигурно чакаше да й кажа нещо, обаче аз изобщо не знаех какво да й кажа. Пък и гърлото ми пресъхна.
— Нека първо аз ти разкажа какво става с мене — гласът на жената внезапно изтъня, — пък после ще видим. Става ли?
— Става! — отсякох решително и обърнах гръб на бутилката. — Защо да не става? Щом ти така искаш.
— Гласът ти съвсем му отива на оня, дето си го представям — изхили се тя. — Ти само по телефона ли говориш, или…
Не знаех да се смея ли, да плача ли. Попаднах тук само защото жена ми направи макарони за вечеря. Синът ми изяде две чинии с връх, а дъщеря ми намери салама, който майка й беше скрила за утре и си направи четири сандвича. Жена ми й каза, че е дебела, но детенцето заяви, че който трябва и така я харесвал. Брат й пък се разсърди, че не сме му казали, че има салам и унищожи всичко останало. Той е на 16 години, тренира баскетбол и твърди, че ако се храни добре, ще стане звезда от световна величина.
— Не се притеснявай — каза жената. — Аз и без това нямам да си платя, защото спестявам за… А бе, това няма защо да ти го казвам. Извинявай, ама не е твоя работа… Аз даже не искам да ми говориш. Само ме слушай… Всичко това как се галя и колко ми е хубаво, не е верно. Това е колкото да завържа разговор, нали така се говори по секс телефон. Искам някой да ме чуе най-после. Някой, който ми разбира проблемите и няма да ми се кара.
И аз не исках да й говоря. Нямах намерение и да слушам някаква си изкукала шантавела, но бях гладен, и затова дойдох тук. Заварих собственика на бакалията в бившия трафопост да крещи някъде иззад бъчвите с наливно вино, че ще се издължи на някого веднага, щом може. Тъкмо се чудех дали пет яйца или една рибена консерва ще объркат повече семейния бюджет, когато гръмогласният бизнесмен — мой съученик от гимназията, застана зад тезгяха с мобилен телефон в ръка и ми хвърли кръвясал поглед. Везните натежаха в полза на рибената консерва, но не можах да си дам поръчката, защото му звънна телефонът. Някогашният комсомолски секретар изкрещя към вътрешността на помещението: „Мамо, за теб е! “, но явно чу нещо, което го притесни. Погледът му се спря върху мен, широкото му лъскаво лице се озари от мазна усмивка и той тикна телефона в ръцете ми, като набързо ми обясни, че майка му направила телефон на доверието, имала някакви връзки в телекомуникациите, и общо взето деляла с някого приходите, то не че има какво да се дели, но сега се обаждала жена и почтената дама едва ли щяла да може да удовлетвори потребностите й.
— Нали си артист — оцени ме той. — Ще се оправиш.
И ето, аз се озовах в задната част на магазина с бутилката „Смирноф“, мобилния телефон и надеждата, че ако задоволя клиентката, може да си направя устата не за една, а за две рибени консерви и то без пари. Това, че нямало какво да делят изобщо не го повярвах, но и да вярвах, и да не вярвам, все тая. Пари няма да ми дадат, ясна работата.
— Аз съм отличничка, обаче не мога да прочета един урок и вече да го знам — жената сигурно изобщо не беше млъквала, но аз не бях чул какво говори. — Разказвам ги на глас, а трудните и дългите — по два пъти: пасаж по пасаж, и чак като запомня всеки един, целия отначало докрай. На едно контролно нещо засякох. Не знам какво ми стана. Знаех си всичко, но нещо не ми беше до…
— Ама ти… прекъснах я удивен.
Тя замълча и избухна в смях, звънък и съвсем детски:
— Разкри ме. Страшен си. Значи вече няма смисъл да си преправям гласа. Ще махна тъпата кърпа, през която говоря. Да, ученичка съм. Ние нямаме пари и ако не изкарвам шестици, няма да успея в живота. Така казва мама. Та след онова контролно плаках цяла вечер. Завих се през глава, свих се под одеалото и ревах, както си бях с дрехите, а мама ме попита бременна ли съм. А на мене тогава въобще не ми беше до такива работи. Гадното е, че оная по литература можеше да ми остави петица. Ревях колкото ми глас държи, а мама ми каза, че ще ми сложи инжекция. Мене ужасно ме е страх от инжекции. Още по-гадно ми стана, защото тя изобщо не ме разбираше. Не ми каза една добра дума, а толкова имах нужда от това! Само ми крещеше. Да беше отишла да говори с госпожата да ми оправи петицата. Истинските майки така правят. Не че не ми е истинска, но не се държи като майка… Нали виждам, другите родители идват в училище, мазнят се малко, донесат някое подаръче и децата им получават шестици. Само аз се мъча като грешен дявол. Така е, защото нямаме пари. И мама затова е такава. Аз не й се сърдя, даже се чувствах виновна, че не мога да изкарам пари. Най-идиотското беше, че госпожата по литература ми писа шестица въпреки пропуските ми. Ама аз май много се отплеснах… Миналия месец Кристина от нашия клас ме покани на рожден ден. Техните имат пари и не й дреме за ученето. С Николай от съседния блок танцувахме блус и той ми даде да пия нещо силно и люто от едно плоско шише. Никога преди не бях близвала домашна ракия. Стана ми приятно и топло и се притиснах към него. Той е по-голям и знае да се целува много хубаво. После ме попита искам ли още ракия. Казах му, че искам и той ме заведе в мазето на блока. Някакви пенсионери имали много, а катинарът им се вадел лесно.