— Как се казваш? — попитах момичето и блъснах бутилката по-далече от себе си. — Къде живееш?
— Е, много искаш — лукаво измяука то. — Може и да ти кажа, но ако искаш да се видим, ти ще ми платиш. Ще кандидатствам в езикова гимназия, а частните уроци при учител, дето знае какво трябва да се пише, не са евтини. Ето, казах си го, а не смятах да ти казвам. Е, нищо де, я се видим с тебе някога, я — не. Ако аз не си докарвам по нещичко, няма да имам висок бал на изпитите, няма да науча езици, няма да имам свястна диплома, няма да се махна от България и няма да успея в живота.
Шишето само си дойде при мен и си го гушнах. Като приятел, най-добрия ми приятел.
— Е, добре де — въздъхна момичето. — Казвам се Албена… На оня купон, като влязохме с Николай в мазето, той заключи вратата. Веднага разбрах, че ме е излъгал. Нямаше никаква ракия. Бутна ме на пода и ме изчука. Повърнах. Мъчех се да стана, както си бях олигавена, и дойдоха някакви негови приятели от купона. Той ги беше извикал, без да ми каже, разбира се. И го направиха пак, и пак… Беше гадно и тъпо. Отвратително. Това ли е сексът, за който всички мечтаят? Около който се върти светът, а?
Глътката се оказа прекалено мащабна дори за мен. Задавих се и шумно се закашлях.
— Не искаш да ми отговориш… разбирам, пазиш си хляба сигурно… Не се върнах на рождения ден, прибрах се направо вкъщи. Баща ми гледаше телевизия, а майка ми готвеше. Тя готви само нощем, защото токът е по-евтин. Имах нужда да им разкажа какво ми се случи, но те даже не ме попитаха къде съм била. Не забелязаха изобщо, че нещо не ми е наред. За да завържа разговор, излъгах, че съм гладна, но майка ми каза, че съм дебела и аз се разкрещях. Не помня какво говорих, но във всеки случай ги обиждах. После си легнах… Те само се оплакват. Майка ми вече има бели коси и дрехите й са от хиляда деветстотин и балканската. Направо ме е срам да ходя с нея по улиците. Ако изглеждам така на нейните години, ще се гръмна. Не искам като порасна да живея като тях. В никакъв случай няма да живея като тях! Каквото ще да става. За баща ми пък да не говорим. Прави се на мъж, а не носи вкъщи един лев. Не бих се оженила за такъв като него. Дори спря да пие, уж заради черния дроб, ама истината е, че няма пари за водка, а мама не му дава. На другия ден един от приятелите на Николай ме причака след училище и ме попита не искам ли да опитам да работя като… такова… компаньонка. Много съм била готина. Щял да ме запознае с влиятелни хора в бранша и да изкарвам много пари. Имала съм потенциал, но още не съм знаела как да го използвам. Така каза. Била съм нешлифован диамант. Щели да ми дадат и GSM, само да съм го криела от нашите.
— Господи! — изплъзна се от устата ми. — Господи! Албена, кажи ми, че това не е…
— Какво ти става, бе? — прекъсна ме момичето. — И на теб май много ти се иска, а? Сърби, боли, драго ми е. Казах ти, ако искаш, ще си платиш. Това е положението. Ако кажа на нашите, ще се побъркат. И без това им идва много. А на тебе това ти е работата, нали така? Виж, можеш ли да ме научиш някой път да се целувам с език? И други неща ако можеш да ми покажеш… Много съм старателна. В училище понякога ме подозират, че преписвам, обаче не е така. Аз мога да уча. Исках да помоля Николай да ме научи, често го виждам в училище, но той не ми обръща внимание.
Гласът на момичето заглъхна, после отново се появи, преминал в шепот:
— Виж сега, ще затварям. Гладна съм. Ще свия нещо от хладилника, докато майка ми пере. Тя мисли, че гледам телевизия. А баща ми може всеки момент да се прибере. Не искам да ме усетят. Сметката за телефон така или иначе ще дойде, но дотогава аз ще съм изкарала някой лев. Аз всъщност на тях искам да помогна, не само на себе си. Пак ще ти се обадя. Чао!