Връзката прекъсна. Не знаех какво да правя, не знаех какво да мисля. Не знаех как да постъпя. Не знаех какво знам и какво не знам. Знаех само, че не искам да се прибирам преди жена ми да е изпрала. Страхувах се… от дъщеря си. Нямаше да посмея да я погледна в очите. А си мислех, че я познавам. За нея бях по-спокоен, отколкото за сина, защото е пълна отличничка.
— Албена — прошепнах, макар вече да не можеше да ме чуе. — Албенче, моето момиче…
Може и да е случайно съвпадение. Не само моята дъщеря се казва Албена, не само моята Албена има съученичка Кристина и не само в съседния блок живее момче на име Николай. Усетих бутилката приятно да студенее в ръцете ми и я погалих. Тя поне постъпваше честно, не ме мамеше и нямаше начин да ме разочарова, защото не беше човек. Едва сега забелязах, че са ми дали и чаша. Напълних я догоре и я изпих на екс. После си налях още една, и още една… А след това пих направо от шишето. Продължих да пия, докато установих, че не мога да стана от стола и не ми пука за рибените консерви и за семейството ми. Всъщност, точно това исках.