Понякога, щом вдигнех поглед от вестникарската страница, където нашите войски гъмжаха в отстъпление като нападнати рояци, зървах как старецът вдига леко глава да погрее лицето си на топлите слънчеви лъчи — съсухрено, изпито лице под гъстата пригладена царевична свила, която му придаваше благороден израз. Тогава в ума ми проблясваше мисълта, че бащините му грехове навярно не са по-големи от греховете на всеки друг баща. Но мама имаше гениалната способност да приписва на близките си митично величие. Аз бях фениксът. Тате и баба бяха легендарни светци завоеватели: баба, която произхождаше от някаква особена порода в немската раса, смътно напомняща арабско потекло, и татко, дошъл чак от протестантската пустош на Ню Джърси, и двамата слуги на тези, с които бяха свързали живота си, но и техни поробители поради своята удивителна издръжливост и трудолюбие. Защото мама усещаше, че и тя, и баща й са били погубени от брака си по един и същ начин, че са станали пленници на по-добри и все пак по-незначителни от самите тях хора. Вярно, че татко обичаше мама Беър и смъртта й сякаш го отчужди още повече. Той и нейният призрак се спотаиха в усойните ъгли на къщата, надалеч от тъмната й сърцевина — оная жилка на неудовлетвореност и безразсъдство, предала се по наследство от дядо на мама, а от нея на мен, комуто бе отредено да преустановя и изкупя грешките им с няколко маха на укрепналите си криле.
На седемнадесет години, през есента, когато вече бях абитуриент, отидох заедно с три момичета на състезание в едно училище, което се намираше на повече от сто мили. И трите бяха умни момичета, отличнички. Шестиците бяха белязали лицата им като акне.
И все пак се вълнувах, че пътуваме заедно с влак в една ранна петъчна утрин по времето, когато, далеч от нас, съучениците ни се тръшваха по чиновете за първия учебен час. Слънцето простираше широки прашни снопове светлина из полупразния вагон, а Пенсилвания се разгъваше зад прозорците като дълъг пожълтял свитък, изписан с ръката на индустрията. Край релсите препускаше безкраен черен тръбопровод. На равномерни разстояния той се извиваше нагоре като гръцката буква Ω.
— Защо прави така? — попитах аз. — Да не му е лошо?
— Сигурно за кондензация — предложи Джудит Потейджър с плахия си гласец. Тя обичаше научните обяснения.
— Не — казах аз. — Боли го нещо. Той се гърчи. Посяга да сграбчи влака. Погледнете! — Отдръпнах се от прозореца, искрено поуплашен.
Момичетата се разсмяха. Джудит и Катарин Милър бяха от моя клас и очакваха, че ще ги забавлявам; третото момиче — казваше се Моли Бингаман, — закръглена, нисичка ученичка, по-малка с една година, още не знаеше какво може да очаква от мен. Именно заради нейното свежо присъствие играех тогава. Беше най-хубаво облечената измежду нас, а и най-самоуверената. Поради това и заподозрях, че е с най-ограничени способности. В последния момент я сложиха в отбора на мястото на един болен състезател. Досега само я бях мярвал по коридорите и на общоучилищни мероприятия. Отдалеч тя изглеждаше пълничка и преждевременно съзряла. Но отблизо излъчваше нежно ухание и на фона на избелелите лилави седалки лицето й бе лъчезарно. Имаше прелестна кожа, удивителна кожа без ни едно петънце, и големи сини очи, също така чисти. Ако не беше двойната й брадичка и твърде големите плътни устни, тя щеше да е безупречна хубавица, от ония излети миньончета с дръзко очарование. Седяхме с нея един до друг срещу двете ми съученички, които все по-упорито проявяваха измъчената закачливост на сватовници. Те се бяха разпоредили кой къде да седне.