Разбрах, че никой не желае да се движа с Моли Бингаман. Приятелите ми (понеже разсмивах хората, имах повече приятели, които така и не ме посвещаваха в любовните си истории, но ме вземаха на излети — като шут) въобще не споменаваха пред мен за Моли и когато я водех на техните събирания, правеха се, че не я забелязват, тъй че престанах да я каня. Учителите се усмихваха особено и насилено, когато ни виждаха да подпираме гардеробчето й или пък да се мотаем по стълбището. Преподавателят по английски на единадесети клас — един от „покровителите“ на „способностите“ ми, който винаги се опитваше да ме „предизвика“, да „експлоатира“ моите „възможности“ — ми заяви насаме колко глупава била тя. Просто не можела да проумее правилата на синтаксиса. Сподели какви грешки правела при граматичен разбор, сякаш (в това имаше известна истина) те издаваха тъпота, която маниерите й изкусно прикриваха. Дори семейство Фейбър, крайни републиканци, които държаха закусвалня близо до училището, злорадствуваха, щом Моли и аз бяхме скарани и упорито приемаха моето увлечение като шеговита преструвка. Мама сякаш бе впримчила целия град в своя мит, че бягството е единствената подходяща участ за мен. Сякаш бях особена порода животно, което възрастните на Олинджър, тия призраци, витаещи наоколо, бяха отделили от стадото с намерение след време да ме дарят на въздуха. Това тяхно отношение подсилваше неизменното ми двойствено чувство, че в този град аз съм едновременно и въздигнат, и низвергнат.
Родителите на Моли не одобряваха връзката ни, защото в техните очи ние бяхме направо голтаци. А на мен толкова упорито ми втълпяваха, че Моли не ме заслужава, та почти не се замислях върху възможността според други измерения аз да не я заслужавам. Още повече, че Моли ме щадеше. Само веднъж, раздразнена от някакво мое досадно, снизходително признание, заяви, че майка й не ме харесвала.
— Защо? — попитах аз, искрено изненадан. Възхищавах се на мисис Бингаман; тя беше запазена, хубава жена и винаги ми бе приятно в нейния дом с бели врати, прозорци и корнизи, с мебели в тон и вази с перуники, поставени пред излъскани огледала.
— А-а, не зная. Смята те за вятърничав.
— Но това не е вярно. Едва ли някой друг се замисля така сериозно върху постъпките си.
Докато Моли ми спестяваше неприязненото отношение на семейство Бингаман, аз й предавах позициите на семейство Дау почти без заобикалки. Вбесявах се от това, че никой не ми дава възможност да се гордея с нея. Всъщност аз непрестанно я питах защо е слаба по английски, защо не се разбира с приятелите си, защо е такава самодоволна дебелана, при все че много пъти, особено в съкровени мигове, тя ми изглеждаше красива. Най ме беше яд на нея за това, че нашата връзка извади наяве позорни, истерични и жестоки черти от характера на майка ми, които иначе може би никога нямаше да забележа. Отначало се надявах да пазя нещата в тайна от нея, но дори ако интуицията й не бе безпогрешна, в училище баща ми научаваше всичко. Всъщност понякога майка ми казваше, че й е все едно дали ходя с Моли; но пък баща ми бе разтревожен. Тя се мяташе като вързано бясно куче и се мъчеше да захапе, разправяше превзето нелепи измишльотини, като например, че мисис Бингаман била насъскала Моли по мен, само и само да ми попречи да постъпя в колеж, та да няма с какво да се гордее семейство Дау, изявление, при което и двамата избухвахме в смях. През онази зима смеховете звучаха гузно в къщата ни. Дядо гаснеше — лежеше горе и кашляше, като пееше, или пък плачеше, според настроението си, а бяхме много бедни, за да плащаме на болногледачка, и доста добродушни и страхливи, за да го изпратим в приют. В края на краищата къщата си беше още негова. Всеки звук, който той издаваше, късаше сърцето на мама и тя не издържаше да спи горе, близо до него, а будна осъмваше долу, на дивана. В своето отчаяние, тя ми наговаряше непростими неща, дори когато по лицето й се стичаха сълзи. Не съм виждал друг път такива реки от сълзи, както през онази зима.
Видех ли, че мама плаче, сякаш трябваше да разплача и Моли. Усъвършенствувах се в тая насока: не беше трудно за единствено дете, цял живот заобиколено от възрастни, които си човъркат един другиму в душите да търсят истината. Дори в най-съкровени мигове, когато бяхме полуголи, аз току изричах нещо с което да я унижа. Никога не сме се любили в истинския смисъл на думата. Възпираше ме смесица от идеализъм и суеверие; чувствувах, че ако отнема девствеността й, Моли ще бъде завинаги моя. Разчитах твърде много на формалности; ала тя и така ми се отдаде, аз и така я имах и още я имам, защото колкото повече вървя в посоката, която не бих могъл да поема с нея, толкова повече ми се струва, че тя е единственият човек, обичал ме безкористно. Бях невзрачно, смешно амбициозно дървеняче и дори не пожелах да й кажа, че я обичам, не пожелах да произнеса думата „обичам“ и този леден педантизъм ме поразява сега, когато почти съм забравил смутните обстоятелства, при които проявата му е изглеждала благоразумна.