Не ми стигаха боледуването на дядо, огорченията на мама и напрежението, докато разбера дали съм получил стипендия за единствения колеж, който изглеждаше подходящ за мен, но отгоре на всичко ме бяха натоварили и с безброй извънкласни задължения покрай завършването. Отговарях за годишника на випуска и за художественото оформление на училищния вестник, бях председател на комисията за подаръците при дипломирането, секретар на абитуриентския съвет и товарен кон на учителите. Уплашен от татковите разкази за нервни разстройства, на които е бил свидетел, аз се вслушвах в щракането на мозъка си и картината на тази сива, невероятно сложна маса започна да се уголемява, да завладява целия ми свят: една душна органична тъмница, от която почувствувах, че трябва да се измъкна. Ако можех да прескоча направо в юни, всичко щеше да е наред и щях да съм готов за живота.
Една петъчна вечер през пролетта, след като повече от час се мъчих да напиша тридесет и пет мили слова в годишника за едно безлично момиче от административната паралелка, с което не бях обелвал и дума, чух, че горе дядо се закашля сухо и раздиращо и се стъписах. Застанах под стълбите и викнах:
— Майко, трябва да изляза.
— Девет и половина е.
— Зная, но не мога иначе. Ще се побъркам.
Без да изчаквам отговора й или да се бавя да търся палто, изхвръкнах навън и изкарах старата ни кола от гаража. Предишната събота пак се бяхме разделили с Моли. Цяла седмица не си бяхме проговорили, макар че веднъж я срещнах в закусвалнята на Фейбър с един от нейния клас, но тя извърна глава, щом я загледах и взех да пускам разни остроумия, застанал край флипъра. Не посмях да отида и да почукам у тях толкова късно вечерта, само спрях до отсрещния тротоар и започнах да наблюдавам осветените прозорци на къщата им. През стъклата на гостната виждах върху бялата полица на камината една от вазите на мисис Бингаман, с оранжерийни перуники, а през отвореното прозорче на колата нахлуваше пролетният въздух с лек дъх на влажна пепел. Моли вероятно бе на среща с оня малоумник от нейния клас. Но ето че входната врата се отвори и тя се появи в светлия правоъгълник. Беше с гръб към мен, метнала на ръка палтото си, а майка й сякаш викаше след нея. Моли затвори вратата и се втурна по стълбите, прекоси улицата и се мушна в колата, свела очи, оградени от тъмни орбити. Тя дойде. Сега, когато окончателно съм забравил всичко друго (уханието, сияйната хладна кожа, пухкавата долна устна — същинска издута възглавничка, съшита от два плата: отвън пресъхнало-червена, отвътре влажно-розова), все така ще ми става мъчно, като се сетя, че Моли дойде при мен.
След като я закарах обратно — каза ми да не се притеснявам, майка й си обичала да крещи, — отидох в денонощното ресторантче край Олинджър и изядох три големи сандвича с месо (поръчвах си ги един по един) и изпих две чаши мляко. Когато се прибрах, наближаваше два, но мама бе още будна. Лежеше в тъмното на дивана, а на пода до нея беше радиото, по което бръмчеше джаз „диксиленд“, предаван от Ню Орлиънс чрез Филаделфия. Музиката на радиото бе постоянен спътник на безсънните й нощи; не само че заглушаваше виковете на дядо, но й доставяше и удоволствие. Отблъскваше молбите на татко да си легне в спалнята, като заявяваше, че програмата от Ню Орлиънс още не е свършила. Радиото беше стар модел „Филипс“ — имахме го открай време. Като малък бях нарисувал риба върху оранжевия диск на целулоидната скала, която в детските ми очи приличаше на аквариум.
Самотността й ме трогна. Влязох в дневната и седнах на един стол с гръб към прозореца. Дълго време погледът й ме изучаваше напрегнато в мрака.
— Е, и? — проговори най-сетне тя. — Как беше малката сладострастница? — Вулгарният й език, предизвикан от тази история, ме отвращаваше.
— Разплаках я — казах аз.
— Защо изтезаваш момичето?
— За да ти доставя удоволствие.
— Това не ми доставя удоволствие.
— Добре, тогава престани да се заяждаш с мен.
— Ще престана, ако ми кажеш сериозно, че искаш да се ожениш за нея.
Тук си замълчах и след като поизчака, тя продължи с друг тон:
— Не е ли странно, че проявяваш тази слабост?
— Странно е, че го наричаш слабост, когато това е единственото нещо, което ми дава сила.