— От Джон Ривас е, колегата, който отговаря за следобедните съдебни заседания в Отдел сто — след малко съобщи тя. — Джесъп вече си има адвокат и Джон се опитва да го включи в списъка за заседание за освобождаване под гаранция. Ще го докарат с последния автобус от градския затвор.
— Кой е адвокатът? — попита Холър.
— Ще паднеш! Клайв Ройс Хитрия поема случая безвъзмездно. По препоръка на „Генетично правосъдие“.
Бош беше чувал това име. Любимец на медиите, топадвокатът Ройс никога не пропускаше възможност да застане пред камера и да каже всичко онова, което нямаше право да каже в съда.
— Естествено, че го поема безвъзмездно — изсумтя Холър. — Ще си го изкара по друг начин. С интервюта и първи страници във вестниците — на Клайв не му пука за нищо друго.
— Никога не съм участвала в дело срещу него — отбеляза Макфърсън. — Нямам търпение.
— Джесъп наистина ли е включен в списъка?
— Още не. Но Ройс разговарял със секретаря. Ривас пита дали искаме той да го поеме. Щял да възрази срещу освобождаването под гаранция.
— Не, ние ще го поемем — заяви Холър. — Да вървим.
Макфърсън затвори компютъра си, а Бош постави капака на кутията с доказателствения материал.
— Ще дойдеш ли? — попита го Холър. — За да видиш врага.
— Съвсем наскоро прекарах седем часа с него, забрави ли?
— Според мен той няма предвид Джесъп — поясни Макфърсън.
Бош кимна.
— Не, ще пропусна. Отивам да занеса тези неща на криминалистите и ще се заема с издирването на нашата свидетелка. Ще ви съобщя, когато я открия.
7.
Отдел 100 беше най-голямата зала в Съдебната палата, запазена за сутрешни и следобедни заседания за определяне на гаранция — двете входни точки на местната съдебна система. Всички обвинени в извършване на престъпление трябваше да бъдат изправени пред съдия в рамките на двайсет и четири часа и в Съдебната палата това изискваше голямо помещение с много места в галерията, където да седят роднините и приятелите на обвиняемите. Залата се използваше за първо явяване пред съда след ареста, когато близките все още имаха наивни представи за дългото, опустошително и тежко пътуване, на което се отправяше обвиняемият. Не беше необичайно да присъстват майката, бащата, съпругата, снахата, лелята, чичото и дори един-двама съседи, дошли да демонстрират подкрепата си и възмущението си от ареста. След осемнайсет месеца, когато делото със скърцане стигаше до финала с произнасяне на присъдата, обвиняемият имаше късмет, ако дойдеше поне скъпата му стара майчица.
Другата страна на портала обикновено беше също толкова претъпкана — с прависти от всевъзможен вид. Прошарени ветерани, отегчени служебни защитници, зализани корпоративни адвокати и ловки прокурори, всички наблъскани в оградената зона или изправени пред стъклената стена на стаята за арестантите и шепнещи на клиентите си.
Този мравуняк се ръководеше от съдия Малкъм Файърстоун, седнал със сведена глава и щръкнали остри рамене, които с всяка изминала година все повече се доближаваха към ушите му. Черната му тога им придаваше вид на свити криле и съдията изобщо приличаше на лешояд, нетърпеливо очакващ да се нахрани с кървавите останки, изхвърлени от съдебната система.
Файърстоун провеждаше следобедното заседание за определяне на гаранции, което започваше в три и продължаваше, докато го налагаше списъкът на арестантите — понякога до късно вечерта. Той беше юрист, който обичаше нещата да се движат. В Отдел 100 трябваше да действаш бързо, иначе рискуваш да те изпреварят. Тук правосъдието представляваше конвейер, който никога не спираше. Файърстоун искаше да се прибере вкъщи. Адвокатите и прокурорите искаха да се приберат вкъщи. Всички искаха да се приберат вкъщи.
Влязох в залата заедно с Маги и веднага видях камерите в ограденото пространство отляво, точно срещу стъкленото помещение, в което вкарваха по шестима арестанти. Този път не ме заслепяваха прожектори и забелязах моя приятел Стикс да монтира триногата си. Той ме видя и ми кимна. Отговорих му.
Маги ме потупа по ръката и посочи мъж, който седеше на масата на обвинението с още трима прависти.
— Онзи в края е Ривас.
— Ясно. Иди се виж с него, докато поговоря със секретаря.
— Няма нужда да го правиш, Холър. Ти си прокурор, забрави ли?
— Да бе! Страхотно! Бях забравил.
Насочихме се към масата на обвинението и Маги ме запозна с Ривас. Прокурорът беше съвсем млад, навярно завършил известен юридически факултет само преди няколко години. Предположих, че си плете кошницата в Окръжна прокуратура и чака благоприятен момент да се изкачи по стълбата и да се махне от ада на заседанията за определяне на гаранция. За което нямаше да му помогне фактът, че идвам от отсрещната страна на пътеката да взема златната ябълка от сегашните дела на службата. По езика на тялото му долових неговата предпазливост. Не бях на масата, на която трябваше. Аз бях лисицата в курника. И знаех, че ще потвърдя подозренията му още преди да свърши това заседание.