Рожденото име в акта беше Сара Ан Глисън. Бош го въведе в компютъра заедно с датата й на раждане. На това име нямаше криминално досие, но намери шофьорска книжка, издадена в щата Вашингтон преди шест години и подновена само преди два месеца. Отвори снимката и видя, че жената е Сара. Само че едва си приличаше. Хари дълго я разглежда. Можеше да се закълне, че Сара Ан Глисън се подмладява.
Предполагаше, че е оставила тежкия живот зад гърба си, че е открила нещо, което я е накарало да се промени. Може би се беше излекувала. Може би имаше дете. Нещо беше променило живота й към добро.
Бош провери името в друга търсачка и откри линкове към комунални услуги и сателитни снимки. Адресът съответстваше на шофьорската й книжка. Беше сигурен, че я е намерил. В Порт Таунсенд. Отвори „Гугъл“ и въведе данните. Скоро разглеждаше карта на Олимпийския полуостров в северозападния край на щата Вашингтон. Сара Ланди си беше сменяла името три пъти и бе избягала в най-далечния край на континенталните Съединени щати, но той я беше намерил.
Телефонът иззвъня в мига, в който Бош посягаше към слушалката. Обаждаше се лейтенант Стивън Райт, началник на Звеното за специални разследвания в ЛАПУ.
— Просто исках да знаеш, че преди петнайсет минути установихме наблюдение над Джесъп. Участва цялото звено и всяка сутрин ще ти пращаме сводка за наблюдението. Ако ти трябва още нещо или искаш да дойдеш по което и да е време, само ми се обади.
— Благодаря, лейтенант. Ще дойда.
— Да се надяваме, че ще се случи нещо.
— Би било чудесно.
Бош затвори. И позвъни на Маги Макфърсън.
— Две неща. Първо, ЗСР вече следят Джесъп. Може да уведомиш Гейбриъл Уилямс.
Стори му се, че чува тих смях.
— Каква ирония, а?
— Да. Може в крайна сметка да убият Джесъп и тогава няма да се безпокоим за процеса.
Звеното за специални разследвания беше елитен отряд, който съществуваше от над четирийсет години, въпреки че броят на убитите от него надхвърляше този във всеки друг отдел в Управлението, включително Групата за специално въоръжение и тактика. ЗСР се използваше за тайно наблюдение на големи хищници — индивиди, заподозрени в извършване на тежки престъпления, които нямаше да престанат, докато не бъдат заловени на местопрестъплението и спрени от полицията. Майстори на наблюдението, полицаите от ЗСР чакаха заподозрените да понечат да извършат ново престъпление, преди да ги атакуват, често с фатални последици.
Споменатата от Макфърсън ирония се състоеше в това, че преди да се кандидатира и спечели поста окръжен прокурор, Гейбриъл Уилямс бе работил като адвокат по гражданско право. Той многократно беше съдил Управлението за неправомерна употреба на оръжие от страна на ЗСР, твърдейки, че стратегиите на звеното целят да въвличат заподозрените в смъртоносен сблъсък с полицията. Беше стигнал дотам, че да обяви ЗСР за „отряд на смъртта“ по време на граждански процес срещу акция на звеното, в резултат на която четирима крадци бяха убити пред заведение за бързо хранене. Сега щяха да използват същия този отряд на смъртта в маневра, която можеше да помогне за спечелване на делото срещу Джесъп и да даде тласък на по-нататъшното политическо израстване на Уилямс.
— Ще ти съобщават ли за действията му? — попита Макфърсън.
— Всяка сутрин ще получавам сводка за наблюдението. И ще ме повикат, ако се случи нещо хубаво.
— Идеално. Нещо друго? Малко бързам. Работя по едно от старите си дела и ми предстои съдебно заседание.
— Да, открих нашата свидетелка.
— Ти си страхотен! Къде е?
— Във Вашингтон, на северния край на Олимпийския полуостров. В Порт Таунсенд. Използва рожденото си име, Сара Ан Глисън, и от около шест години явно води порядъчен живот.
— Това е добре за нас.
— Може и да не е.
— Защо?
— Струва ми се, че е прекарала по-голямата част от живота си в опит да избяга от случилото се онази неделя в Хенкок Парк. Ако най-после го е преодоляла и води нормален живот в Порт Таунсенд, може да не иска да отваря стари рани, ако разбираш какво имам предвид.
— Даже и за сестра си ли?
— Може би и за нея. Това е било преди около двайсет и четири години.
Макфърсън дълго мълча, после отвърна:
— Доста циничен мироглед, Хари. Кога възнамеряваш да идеш там?
— Колкото може по-скоро. Но не знам при кого ще оставя дъщеря си. Когато ходих да докарам Джесъп от „Сан Куентин“, тя беше при една своя приятелка. Не се получи много добре, а сега пак трябва да замина.
— Съжалявам. Искам да дойда с теб.