Тихо почуках на вратата на залата и приставът ми отвори. Съдът заседаваше и съдия Шампейн провеждаше съвещание със страните по друго дело. Видях, че моят прокурор седи до парапета, и отидох да поговорим. За пръв път се сблъсквах с Филип Хелман и го намирах за изключително разбран човек. Реших за последно да изпитам границите на неговата търпимост.
— Е, Мики, чух, че вече сме колеги — усмихна ми се той.
— Временно — отвърнах. — Не възнамерявам да правя кариера в прокуратурата.
— Добре, нямам нужда от конкуренция. Е, как ще процедираме в нашия случай?
— Мисля, че още веднъж ще отложим делото.
— Стига, Мики, бях много великодушен. Не мога постоянно да…
— Прав си. Ти беше изключително великодушен, Фил, и го оценявам. Клиентът ми също го оценява. Просто не може да приеме споразумение, защото всяка присъда, която го прати в щатски затвор, за него е равносилна на смъртна. И двамата знаем, че Крипс ще го очистят.
— Първо, аз не знам такова нещо. И второ, щом смята така, може би не е трябвало да се опитва да ограбва Крипс и да стреля по техен човек.
Кимнах.
— Прав си, обаче моят клиент твърди, че било самозащита. Твоят пострадал първи го нападнал. Та май ще отидем на процес и ще трябва да искаш от съдебните заседатели справедливост за пострадал, който не я иска и ще даде показания само ако го принудиш. А тогава ще твърди, че нищо не си спомня.
— Може би няма да стане така. В края на краищата наистина е бил прострелян.
— Да, и съдебните заседатели може би ще повярват, особено когато извадя досието му. Първо ще го попитам с какво си изкарва прехраната. Според разкритията на Сиско, моя следовател, той продава дрога от дванайсетгодишна възраст и майка му го е пратила на улицата.
— Вече обсъдихме всичко това, Мики. Какво искаш? Почти съм готов да кажа майната му и да отидем на процес.
— Какво искам ли? Искам да се погрижа да не прецакаш началото на блестящата си кариера.
— Моля?
— Виж бе, човек, ти си млад прокурор. Спомняш ли си какво ми каза преди малко? Че нямаш нужда от конкуренция? Е, нямаш нужда и да впишеш една загуба в служебното си досие. Не и в самото начало на играта. Просто трябва да приключиш това дело. Та ето какво искам. Една година в окръжния и обезщетение. Можеш да определиш размера на обезщетението.
— Майтапиш ли се?
Каза го прекалено високо и си докара гневния поглед на съдията. После заговори съвсем тихо.
— Майтапиш ли се с мен, по дяволите?
— Не, и ако се замислиш, това е добро решение. Изгодно е за всички.
— Да бе, и какво ще каже съдия Джуди, когато й изложа споразумението? Пострадалият е на инвалидна количка за цял живот. Тя няма да го подпише.
— Ще я помолим да минем отзад в кабинета й и ще я убедим. Ще й кажем, че Монтгомъри иска да отиде на процес, на който ще пледира, че го е извършил при самозащита, и че обвинението е силно възпрепятствано поради липсата на съдействие от страна на пострадалия и положението му на високопоставен член на престъпна организация. Преди да стане съдия, тя е била прокурор. Ще разбере всичко. И сигурно ще прояви по-голямо съчувствие към Монтгомъри, отколкото към твоя пострадал наркопласьор.
Хелман се замисли. Заседанието свърши и Шампейн нареди на съдебния пристав да доведе Монтгомъри. Това беше последното дело за деня.
— Сега или никога, Фил — подканих го аз.
— Добре, да го направим — изсумтя той.
Хелман се изправи и отиде на масата на обвинението.
— Ваша светлост, преди да изведем обвиняемия, може ли да обсъдим делото в кабинета ви? — напевно произнесе той.
Врялата и кипяла Шампейн, която беше виждала всичко в съда поне по три пъти, сбърчи чело.
— Официално ли, господа?
— Навярно няма да е необходимо — отвърна Хелман. — Бихме искали да обсъдим условията на споразумение по това дело.
— Добре тогава. Да вървим.
Съдията слезе от катедрата и се насочи към кабинета си зад залата, а ние с Хелман я последвахме. Когато стигнахме портала до мястото на секретаря, аз се наведох към младия прокурор и му прошепнах:
— Монтгомъри ще получи приспадане на излежаното време, нали?
Той се закова на място и се завъртя към мен.
— Сигурно се…
— Да бе, майтап — побързах да кажа.
Вдигнах ръце в знак, че се предавам. Хелман се намръщи, обърна се и продължи към кабинета на съдията. Просто бях решил, че си струва да опитам.
10.
Закусваха в мълчание. Маделин Бош човъркаше мюслито си с лъжицата, но не успяваше да сложи много от него в устата си. Хари знаеше, че дъщеря му не е разстроена, защото няма да го има през нощта. Нито защото няма да замине с него. Струваше му се, че „ваканциите“ заради неговите редки пътувания започват да й харесват. Разстроена беше заради начина, по който бе уредил да се грижат за нея, докато отсъства. На четиринайсет, тя се правеше на двайсет и четири годишна и би предпочела просто да я остави сама да се грижи за себе си. Или да пренощува при най-добрата си приятелка малко по-надолу по улицата. И едва на последно място — госпожа Бамбро от училището да остане вкъщи с нея.