Бош знаеше, че тя спокойно може да се оправя и сама, но още не можеше да й го позволи. Живееха заедно едва от няколко месеца — откакто беше изгубила майка си. Просто не беше готов да я остави без надзор, колкото и разпалено да го увещаваше, че е готова.
Накрая той остави лъжицата си и наруши мълчанието.
— Виж, Мади, това е делничен ден и предишния път, когато беше у Рори, двете сте будували цяла нощ, а на другия ден сте проспали повечето часове и вбесихте родителите си и всичките си учители.
— Казах ти, че няма да се повтори.
— Просто си мисля, че трябва да поизчакаме с това. Ще съобщя на госпожа Бамбро, че съм съгласен Рори да дойде при теб, само че не до полунощ. Може да си напишете домашните заедно, или нещо подобно.
— Като че ли ще й се идва тук, когато за мен се грижи заместник-директорката. Много ти благодаря, тате.
Бош едва се сдържа да не се засмее. Този проблем изглеждаше съвсем незначителен в сравнение с преживяното от нея през октомври, когато беше дошла да живее при него. Още ходеше на терапевтични сеанси, които очевидно много й помагаха да преодолее смъртта на майка си. Детективът предпочиташе ежедневно да води спорове за грижите за децата пред онези по-сериозни проблеми.
Той си погледна часовника. Беше време да тръгват.
— Ако си свършила да си играеш със закуската, можеш да си туриш чинията в мивката. Трябва да излизаме.
— Да си сложиш чинията, тате. Използвай правилните думи.
— Извинявай. Свърши ли да си играеш с мюслито?
— Да.
— Добре. Тогава си сложи чинията в мивката. Да вървим.
Бош се изправи и отиде в стаята си да вземе сака си от леглото. Пътуваше с малко багаж, защото очакваше командировката да продължи най-много едно денонощие. Ако имаха късмет, може би дори щяха да хванат късен обратен полет.
Когато се върна, Мади стоеше до вратата с раница на рамо.
— Готова ли си?
— Не, просто си стоя тук за здраве.
Той се приближи и я целуна по темето, преди тя да успее да се отдръпне. Обаче опита.
— Пипнах те.
— Татеее!
Хари заключи вратата и остави сака си на задната седалка на мустанга.
— Взе ли си ключа?
— Да!
— Само проверявам.
Спуснаха се по стръмната улица в мълчание. Когато стигнаха до училището, той видя Сю Бамбро да помага на по-бавните деца да слязат от колите. С две думи, поддържаше конвейера в движение.
— Знаеш реда, Мадс. Обади ми се, прати ми есемес или клип, дай ми да разбера, че всичко при теб е наред.
— Ще сляза тук.
Мади отвори вратата, преди да стигнат до заместник-директорката. Изскочи навън и се пресегна към седалката да си вземе раницата. Бош чакаше знака, че всичко наистина е наред.
— Пази се, тате.
Това беше.
— И ти, миличка.
Дъщеря му затвори вратата. Той спусна стъклото и продължи към Сю Бамбро, която се наведе към отворения прозорец.
— Здрасти, Сю. Малко е разстроена, обаче до следобед ще го преживее. Казах й, че Орора Смит може да дойде, но да не окъсняват. Кой знае, може дори да напишат някое домашно.
— Всичко ще бъде наред, Хари.
— Оставих на кухненския плот чека и малко пари, ако нещо ви потрябва.
— Благодаря, Хари. Само ме предупреди, ако сметнеш, че ще отсъстваш повече от една нощ. От моя страна няма проблем.
Бош погледна в огледалото. Искаше му се да я пита нещо, но не биваше да задържа колите отзад.
— Какво има, Хари?
— Хм, грешно ли е да кажеш „турям“?
Сю се опита да скрие усмивката си.
— Съвсем естествено е да те поправя. Не го приемай лично. Тук им го набиваме в главите и когато се приберат вкъщи, те искат да го набият в главата на някой друг. По-правилно е да кажеш „слагам“.
Бош кимна. Някой от опашката зад него натисна клаксона, навярно баща, който бързаше да остави детето си и да отиде на работа. Бош махна на Сю в знак на благодарност и потегли.
Маги Макфърсън му се беше обадила предишната вечер, за да му съобщи, че няма удобни самолети от Бърбанк и ще вземат директен полет от международното летище. Това означаваше жестоко шофиране в сутрешния трафик. Бош живееше на хълма точно над Холивудската магистрала, но тъкмо тя не можеше да го отведе до летището. Затова мина по „Хайланд“ през Холивуд и пресече до „Ла Сиенега“. В района на петролните рафинерии край Болдуин Хилс имаше задръстване, което изяде почти цялото му време. Оттам продължи по „Ла Тихера“ и когато стигна на аерогарата, трябваше да паркира в един от скъпите гаражи наблизо, защото нямаше време да вземе маршрутка от евтиния паркинг.