— Точно така. Това може да я разколебае.
— Но не трябва ли да знае в какво се забърква?
— По-късно, да. Минало е много време. Аз я проучих. Преживяла е трудни периоди и тежки моменти, обаче изглежда се е оправила. Предполагам, че ще разберем, когато идем там.
— Тогава да импровизираме. Мисля, че ако ни се стори редно, трябва да й кажем всичко.
— Ти решаваш.
— Хубавото е, че ще трябва да го направи само веднъж. Няма да се наложи да минаваме през предварително заседание или пред разширен състав на съдебните заседатели. Джесъп вече е бил съден през осемдесет и шеста и Върховният съд не е отменил тези неща. Тъй че директно отиваме на процес. Тя ще ни е нужна само веднъж и толкова.
— Това е добре. И ти ще се занимаваш с нея?
— Да.
Бош кимна. Предполагаше, че Маги е по-добър прокурор от Холър, и беше доволен, че тя ще се занимава с най-важния свидетел в процеса.
— Ами аз? Кой от вас двамата ще ме поеме?
— Още не сме решили. Мики предполага, че Джесъп ще даде показания. Знам, че го очаква с нетърпение. Но не сме разговаряли кой ще поеме теб. Според мен ще се наложи да четеш пред съдебните заседатели много от показанията от първия процес.
Тя затвори папката и с това явно приключиха служебните въпроси.
Прекараха останалата част от полета в общи разговори за дъщерите им и преглеждане на списанията в джобовете на облегалките. Самолетът кацна по-рано на международното летище Сиатъл-Такома. Взеха кола под наем и потеглиха на север. Шофираше Бош. Автомобилът имаше навигационна система, но от транспортната служба на ОП бяха дали на Макфърсън подробни указания как да стигнат до Порт Таунсенд. От Сиатъл взеха ферибот през залива Пюджет. Оставиха колата и отидоха да пият кафе на закритата палуба. Намериха си свободна маса до прозорците. Бош гледаше навън, когато Маги го изненада със следното наблюдение:
— Не си щастлив, нали, Хари?
Той я погледна и сви рамене.
— Делото е странно. С двайсет и четири годишна давност. Престъпникът вече е в затвора и ние го освобождаваме. Това не ме прави нещастен, просто е малко странно, нали разбираш?
Макфърсън леко се усмихна.
— Не говорех за делото. Говорех за теб. Ти не си щастлив човек.
Бош сведе очи към чашата кафе, която държеше с две ръце на масата. Не заради движението на кораба, а защото му беше студено и кафето го сгряваше и вътрешно, и външно.
— Аха.
Възцари се дълго мълчание. Детективът не бе сигурен какво да разкрие пред тази жена. Познаваше я едва от седмица, а тя вече правеше такива наблюдения за него.
— Всъщност в момента нямам време да съм щастлив — отвърна той накрая.
— Мики ми разказа каквото смяташе, че може да ми каже за Хонконг и случилото се с дъщеря ти.
Хари кимна. Но беше сигурен, че Маги не знае цялата история. Не я знаеше никой друг, освен него и Маделин.
— Да — въздъхна той. — Тя преживя доста тежки неща. Това е проблемът, струва ми се. Ако успея да направя дъщеря си щастлива, и аз ще съм щастлив. Но нямам представа кога ще стане това.
Бош вдигна очи към нейните и видя само съчувствие. На лицето му плъзна усмивка.
— Да, трябва да запознаем двете братовчедки — смени темата той.
— Непременно.
11.
В „Лос Анджелис Таймс“ имаше дълъг материал за първия свободен ден на Джейсън Джесъп след двайсет и четири години в затвора. Репортерът и фотографът се бяха срещнали с него призори на Венис Бийч, където четирийсет и осем годишният Джесъп отново опитвал момчешкото си забавление — сърфирането. При първите опити бил нестабилен върху взетия под наем сърф, но скоро влязъл във форма и успявал да яха вълните. Главната снимка на първа страница го представяше изправен върху сърфа, яхнал гребена на вълната с разперени ръце и вдигнато към небето лице. Фотографията показваше какво могат да направят две десетилетия вдигане на затворнически окови. Тялото на Джесъп беше само мускули. Изглеждаше строен и зъл.
Следващата спирка била заведение за бързо хранене в Уестууд, където си взел хамбургери и пържени картофи с колкото кетчуп иска. След обяда отишъл в офиса на Клайв Ройс в центъра, където провел двучасова среща с батареята адвокати, представляващи го и в наказателното, и в гражданското дело. Срещата била закрита за „Таймс“.
Джесъп завършил следобеда с посещение на Китайския кинотеатър в Холивуд, където гледал „Злокобен остров“. Купил си кофа пуканки с масло, с която можело да се нахрани цяло четиричленно семейство, и ги омел чак до последното циганче. После се върнал във Венис, където имал стая в апартамент край плажа, отстъпена му от негов приятел от гимназията. Денят приключил с барбекю на плажа с неколцина негови защитници, чиято вяра в невинността му била непоклатима.