— Сигурно са въоръжени, Хари. Ти…
— Сигурно не са въоръжени. Ще разузная и ако изглежда напечено, ще се обадим в Порт Таунсенд.
— Това не ми харесва.
— Може да сработи в наша полза.
— Кое? Как?
— Помисли. Чакай моя знак. Ако нещо се обърка, качвай се в колата и се махай оттук.
Бош й подаде ключовете и тя неохотно ги взе, явно обмисляше думите му. За предимството. Ако заловяха свидетелката в компрометираща ситуация, щяха да получат лоста, който им трябваше, за да си осигурят нейното съдействие и показания.
Бош тръгна към плевника по посипаната с мидени черупки пътека. Не се опитваше да се крие, в случай че са поставили пост. Пъхна ръце в джобовете си, за да покаже, че не представлява опасност — просто човек, който се е изгубил и моли да го упътят.
Мидените черупки не му позволяваха да върви съвсем безшумно. Но когато наближи, чу от постройката висока музика. Беше някакъв рокендрол, ала не успя да го познае. Яки жици и мощни барабани. Звучеше му ретро, като че ли бе чувал песента много отдавна, може би във Виетнам.
Беше на пет-шест метра от открехнатата врата, когато тя се плъзна още половин метър и навън се появи същият младеж. Бош прецени, че е около двайсет и една годишен. В момента, в който онзи излезе, детективът осъзна, че е трябвало да го очаква да се върне, за да си допуши, ала вече беше късно.
Младежът обаче не се поколеба, нито даде някакъв сигнал за тревога, просто любопитно погледна новодошлия, вадейки цигара от пакета си. Потеше се обилно.
— При къщата ли паркирахте? — попита той.
Хари спря на три метра от него и извади ръце от джобовете си. Не се озърна назад — предпочиташе да не го изпуска от очи.
— Хм, да, това проблем ли е?
— Не, но повечето хора идват с колата направо до плевника. Сара обикновено им казва да направят така.
— А, не съм разбрал. Сара вътре ли е?
— Да, влизайте.
— Сигурен ли сте?
— Да, почти приключихме за днес.
Бош вече усещаше, че определено е сбъркал с първото си предположение. Сега вече се озърна назад и видя, че Макфърсън наднича иззад ъгъла на къщата. Това не беше най-добрият начин за тайно наблюдение, но детективът се обърна и тръгна към отворената врата.
Жегата го лъхна още с влизането. В плевника беше много горещо. И имаше защо. Първото, което видя, беше отворената врата на грамадна пещ, която бълваше оранжеви пламъци.
На около два метра и половина от източника на топлината стояха друг младеж и по-възрастна жена. Те също носеха дълги престилки и тежки ръкавици. С помощта на желязна маша мъжът опираше голям къс стопено стъкло в края на желязна тръба, а жената го оформяше с дървено трупче и щипци.
Значи бяха стъклари, а не производители на дрога. Тя носеше оксиженистка маска и Бош не виждаше лицето й, но беше сигурен, че е Сара Ан Глисън.
Той излезе навън и даде знак на Макфърсън с палци нагоре, макар да се съмняваше, че ще го различи от това разстояние. Затова накрая й махна да дойде.
— Какво става бе, човек? — попита пушачът.
— Жената вътре е Сара Глисън, нали така казахте?
— Да, тя е.
— Трябва да поговоря с нея.
— Ще се наложи да изчакате, докато свърши. Не може да спре, докато стъклото е меко. Работим по него близо четири часа.
— Още колко остава?
— Може би час. Може да разговаряте и докато работи. Поръчка ли искате да дадете?
— Няма проблем, ще почакаме.
Макфърсън докара наетата кола и паркира. Бош й отвори вратата и тихо й обясни, че са схванали грешно положението. Каза й, че плевникът е стъкларско ателие. Описа й как иска да го разиграят, докато останат насаме с Глисън. Маги поклати глава и се усмихна.
— Ами ако бяхме дошли с подкрепление?
— Сигурно щяхме да изпотрошим доста стъкло.
— И да вбесим свидетелката.
Тя слезе от автомобила и Хари се пресегна вътре за папката, която лежеше на предното табло, пъхна я под сакото си и я стисна под мишница, за да не се вижда.
Влязоха в ателието и завариха Глисън да ги чака със свалени ръкавици и вдигната маска. Явно пушачът я беше предупредил, че са потенциални клиенти, и Бош отначало с нищо не я разубеди. Не искаше да разкрива истинската причина за посещението им, докато не останеха насаме.
— Аз съм Хари, а това е Маги. Извинявайте, че нахълтваме така.
— А, нищо. Обичаме хората да идват тук и да ни гледат. Всъщност в момента изпълняваме един проект и трябва да се върна на работа. Ако искате, останете и погледайте, а аз ще ви обясня накратко какво правим.
— С удоволствие.
— Само се пазете. Работим с много горещ материал.
— Няма проблем.
— Откъде сте? От Сиатъл ли?
— Не, всъщност идваме чак от Калифорния.