— Какво искате от мен? Повече от десет години не съм била в Лос Анджелис.
Ако казваше истината, явно не се бе връщала у дома по време на боледуването на втория й баща.
— Просто искаме да поговорим — рече Бош. — Може ли да седнем?
— За какво да говорим?
— За сестра ви.
— За сестра ми ли? Аз не… вижте, кажете ми за какво се…
— Явно не знаете.
— Какво да знам?
— Седнете и ще ви разкажем.
Сара най-после седна до масата, извади пакет цигари от джоба си и запали.
— Извинявам се — каза Глисън. — Това е последният ми останал порок. А и вие се появихте така… Имам нужда от цигара.
През следващите десет минути Бош и Макфърсън й изложиха историята и я преведоха през кратката версия на пътуването на Джейсън Джесъп към свободата. Глисън почти не реагира на новината. Нямаше сълзи, нямаше гняв. Не попита и за ДНК експертизата, която го беше изкарала от затвора. Само им обясни, че не поддържала връзка с никого в Калифорния, нямала телевизор и не четяла вестници. Това я разсейвало от работата и от възстановяването й от зависимостта.
— Ще го съдим пак, Сара — съобщи й Маги. — И сме тук, защото се нуждаем от вашата помощ.
Бош видя, че жената се затваря в себе си, за да прецени последиците от онова, което й разказваха.
— Беше толкова отдавна — отвърна тя накрая. — Не може ли просто да използвате показанията ми от първия процес?
Макфърсън поклати глава.
— Не, Сара. Новите съдебни заседатели изобщо не бива да знаят какво се е случило на предишния процес, защото това може да повлияе на преценката им за доказателствата. Ще ги настрои срещу обвиняемия. Затова, когато свидетелите от първия процес са мъртви или невменяеми, ние прочитаме предишните им показания за съдебния протокол, без да съобщаваме на заседателите откъде са. Но когато случаят не е такъв, свидетелят трябва лично да дойде в съда и да даде показания.
Не стана ясно дали Глисън изобщо чу обяснението й. Тя седеше и се взираше в нещо много далечно. Дори когато заговори, очите й не се откъснаха от привличащата ги точка.
— Цял живот се мъча да забравя деня, в който се случи това. Опитвах различни неща. Взимах наркотици, за да се затворя в балон. Направих… Няма значение, въпросът е, че едва ли ще съм ви от полза.
Преди Макфърсън да успее да й отговори, Бош се намеси:
— Знаете ли какво, хайде просто да си поговорим няколко минути за онова, което си спомняте, става ли? И ако не се получи, добре. Вие сте били жертва, Сара, и не искаме да ви измъчваме отново.
Той я изчака да реагира, ала тя мълчеше и гледаше шишето с вода на масата.
— Да започнем с онзи ден — предложи Хари. — Засега няма нужда да преживявате пак ужасните моменти от отвличането на сестра ви, но спомняте ли си разпознаването на Джейсън Джесъп?
Глисън кимна бавно.
— Спомням си как гледах през прозореца. На втория етаж. Открехнаха щорите, за да надникна. Те не ме виждаха. Мъжете. Той беше оня с шапката. Накараха го да я свали и тогава разбрах, че е той. Спомням си го.
Детайлът с шапката окуражи Бош. Не се сещаше да го е прочел в материалите по делото, нито да го е чул в обобщението на Макфърсън. Фактът, че Глисън си го спомня обаче, беше добър признак.
— Каква шапка носеше? — повита той.
— Бейзболна. Синя.
— С емблемата на „Доджърс“ ли?
— Не съм сигурна. Пък и навремето едва ли съм знаела.
Хари кимна и продължи:
— Мислите ли, че ако ви покажа снимки на няколко души, ще познаете мъжа, който е отвлякъл сестра ви?
— Искате да кажете както изглежда сега ли? Съмнявам се.
— Не, не както изглежда сега — поясни Макфърсън. — На процеса ще трябва да потвърдим разпознаването от осемдесет и шеста. Ще ви покажем снимки оттогава.
Глисън се поколеба, после кимна.
— Естествено. Въпреки всичко, което направих със себе си през годините, не успях да забравя лицето на онзи мъж.
— Да видим тогава.
Докато Бош разтваряше папката на масата, Сара запали нова цигара от първия фас.
Папката съдържаше шест черно-бели снимки на арестанти — на една и съща възраст, с еднакво телосложение и цвят на кожата. Сред тях беше и фотография на Джесъп от 1986-а. Хари знаеше, че това е преломният момент в делото.
Снимките бяха разположени по три на два реда. Джесъп беше в средата на долния ред. Пети. Щастливото число на Бош.
— Не бързайте — каза той.
Глисън отпи глътка вода и премести бутилката настрани. Наведе се над масата и доближи лице на трийсетина сантиметра от фотографиите. Не й отне много време. Без колебание посочи снимката на Джесъп.
— Ще ми се да можех да го забравя — произнесе тя. — Но не мога. Винаги е някъде в ума ми. В сенките.