— Хубаво.
— Някой от вас води ли си бележки?
— Не, решихме, че така може да я накараме да се държи по-сковано.
— Записахте ли разговора?
— Не, по същата причина.
— Добре. Искам възможно най-малко неща да влязат в материалите, които трябва да предадем на защитата. Кажи на Бош да не записва нищо. Можем да направим на Ройс копие от шестте снимки, които сте използвали за разпознаването, но само толкова.
— Ясно. Ще предам на Хари.
— Кога, тая вечер или утре?
— Какво пък означава това?
— Нищо, няма значение. Нещо друго?
— Да.
Приготвих се. Дребнавата ми ревност бе излязла наяве за миг.
— Искам да пожелая лека нощ на дъщеря си.
— Ааа — въздъхнах и усетих, че ме обзема облекчение. — Сега ще ти я дам.
Занесох телефона на Хейли.
— Майка ти е.
Втора част
Лабиринтът
14.
Работеха мълчаливо — Бош в единия край на масата, дъщеря му в другия. Той върху първите сводки за наблюдението на ЗСР, тя върху домашните си, разтворила учебници и лаптоп пред себе си. Бяха близо един до друг физически, но почти в нищо друго. Делото „Джесъп“ го поглъщаше изцяло — проверяваше стари свидетели и търсеше нови. Последните дни беше прекарал съвсем малко време с нея. Подобно на родителите си, Мади я биваше да се сърди и не му бе простила, че я остави за една нощ под грижите на училищната заместник-директорка. Цупеше му се, а на четиринайсет вече го правеше майсторски.
Сводките на ЗСР бяха друга причина за раздразнението на Бош. Не заради съдържанието им, а заради бавния им път до него. Бяха пратени по бюрократичните канали, от офиса на ЗСР до сектор „Грабежи и убийства“ и оттам до неговия началник, където бяха преседели три дни, преди най-после да ги оставят на бюрото му. В резултат разполагаше със сводките за първите три дни от наблюдението на Джейсън Джесъп и се запознаваше с тях от три до шест дни след факта. Процесът беше прекалено бавен и трябваше да направи нещо по въпроса.
Сводките представляваха сбити описания на движенията на обекта по дата, час и място. Повечето точки съдържаха само по едно изречение. Придружаваха ги и снимки, но в голямата си част направени от значително разстояние, за да не може обектът да забележи следящите го детективи. Това бяха зърнисти фотографии на Джесъп, обикалящ града като свободен човек.
Бош прочете докладите и бързо заключи, че обвиняемият вече води два отделни живота. Денем движенията му бяха проследявани от медиите, които отразяваха изключително публичното му повторно запознанство с живота извън затворническата килия. Отново се учеше да шофира, да си избира храна от меню, да тича пет километра, без да му се налага да завива. Но вечер се появяваше един съвсем различен Джесъп. Без да знае, че все още е във фокуса на очи и обективи, той излизаше сам с взетата назаем кола. Ходеше във всички кътчета на града. В барове, стриптийз клубове, бардаци. В четвъртата си нощ на свобода бе потеглил по Мълхоланд Драйв — лъкатушния път по хребета на Санта Моника, която разполовяваше града. Нямаше нищо чудно в това, че се е качил на планината, откъдето се разкриваха въодушевяващи и дори величествени гледки на север и юг, към искрящите градски светлини. В миналото Бош също беше обикалял тези места.
Само че Джесъп не спрял на нито една от наблюдателните площадки, а край пътя до входа на Франклин Кениън Парк. И влязъл в затворения парк, провирайки се покрай един от порталите.
Това предизвикало проблем за групата от ЗСР, защото паркът бил пуст и наблюдателите рискували да ги види, ако се приближат прекалено. Докладът беше по-кратък от повечето други точки:
20/02/10 — 01,12. Обектът влезе във Франклин Кениън Парк. Наблюдаван на маса в зона за пикник, североизточен ъгъл, Пътеката на Блайндърман.
20/02/10 — 02,34. Обектът напуска парка, продължава на запад по „Мълхоланд“ до 405-о шосе и после на юг.
След това Джесъп се върнал в апартамента във Венис, в който живеел, и останал там през цялата нощ.
Имаше разпечатка на инфрачервена снимка на Джесъп, седнал на маса за пикник. Просто си седеше в мрака.
Бош остави снимката на масата и погледна дъщеря си. Мади пишеше с лява ръка като него. Като че ли решаваше математическа задача.
— Какво има?
Тя притежаваше майчиния си радар.
— Хм, онлайн ли си с лаптопа?
— Да, какво ти трябва?
— Можеш ли да отвориш карта на Франклин Кениън Парк? На Мълхоланд Драйв.
— Чакай само да свърша с това.
Детективът търпеливо я изчака да приключи с изчисленията си по математически проблем, който със сигурност беше на светлинни години от неговите възможности. През последните четири месеца живееше в постоянен страх, че дъщеря му ще го помоли да й помогне с домашните. Отдавна го бе надминала и по умения, и по знания. С нищо не можеше да й е от полза в това отношение и се опитваше да я насочва в други области, на първо място — наблюдателност и самозащита.