— Разбирам, но нека ми се обадят. Просто искам да знам. А що се отнася до сводките, има ли начин да ги получавам малко по-бързо?
— Можеш да се отбиваш в ЗСР и да ги взимаш всяка сутрин, ако искаш. Както сигурно си забелязал, всяка сводка обхваща едно денонощие, считано от шест следобед. Ежедневните сводки се доставят в звеното до седем на другата сутрин.
— Добре, лейтенант, ще го направя. Мерси за информацията.
— Приятна вечер.
Бош затвори, като се чудеше какво е правил Джесъп във Франклин Кениън Парк.
— Какво каза той? — попита Мади.
Хари се поколеба. За стотен път се двоумеше дали да я занимава толкова много със своите разследвания.
— Моят човек пак ходил в парка последните две нощи. И всеки път просто си седял там и чакал.
— Какво?
— Никой не знае.
— Може просто да иска да остане съвсем сам, далеч от всички.
— Възможно е.
Но Бош се съмняваше. Смяташе, че почти всяко действие на Джесъп следва някакъв план. Само трябваше да разбере какъв.
— Написах си домашното — съобщи Мади. — Искаш ли да гледаме „Изгубени“?
Бавно напредваха в дивиди версията на телевизионния сериал, наваксвайки петте години от излъчването му. Разказваше се за неколцина души, оцелели от самолетна катастрофа на неизвестен остров в Южния Пасифик. Хари трудно следеше действието между отделните серии, но ги гледаше, защото дъщеря му беше невероятно увлечена.
В момента нямаше време за телевизия.
— Добре, само един епизод — реши той. — След това ти си лягаш, а аз трябва да продължа да работя.
Тя се усмихна. Това я направи щастлива и за момента граматическите и родителските грехове на Бош изглежда бяха забравени.
— Пусни го — каза Хари. — И се приготви да ми напомниш какво се случи в предишната серия.
Пет часа по-късно пътуваше със самолет, който се тресеше от дива турбуленция. Дъщеря му седеше от другата страна на пътеката, а не на свободното място до него. Протягаха ръце един към друг да се хванат, но друсането не им позволяваше. Не можеше да достигне дланта й.
Точно когато се обръщаше на седалката, за да види как опашната част се откъсва и пада, го събуди звънене. Той се пресегна към нощното шкафче и напипа телефона си. Едва успя да събере глас, за да отговори:
— Бош слуша.
— Тук е Шипли, ЗСР. Наредено ми е да ви се обадя.
— Джесъп в парка ли е?
— В парк е, обаче тая нощ в друг.
— Кой?
— Фрайман Кениън на „Мълхоланд“.
Бош го знаеше — намираше се на десетина минути от Франклин Кениън.
— Какво прави?
— Просто тръгна по една от пътеките. Като в другия парк. Върви по пътеката и после сяда. Нищо друго. Само седи малко и си тръгва.
— Добре.
Хари погледна светещите цифри на часовника. Беше точно два.
— Ще идвате ли? — попита Шипли.
Бош си помисли за дъщеря си, която спеше в своята стая. Знаеше, че може да излезе и да се върне, преди тя да се е събудила.
— Хм… не, дъщеря ми е при мен и не мога да я оставя.
— Както искате.
— Кога свършва смяната ви?
— Към седем.
— Бихте ли ми се обадили тогава?
— Щом искате.
— Искам да ми се обаждате всяка сутрин, когато свършвате смяната си. И да ми казвате къде е ходил.
— Хм… добре. Може ли да ви попитам нещо? Тоя тип е убил момиче, нали?
— Да.
— И сте сигурен в това, така ли? Искам да кажа, нямате никакви съмнения, нали?
— Нямам никакви съмнения.
— Ами, хубаво, добре е да го знаем.
Бош разбра подтекста. Шипли искаше да се увери. Ако обстоятелствата наложеха употреба на сила срещу Джесъп, щеше да е добре да знаят по кого и защо стрелят. Нямаше нужда от повече обяснения.
— Благодаря, Шипли. До по-късно.
Бош затвори и отпусна глава на възглавницата. Спомни си съня за самолета. Как протягаше ръка към дъщеря си, но не можеше да достигне дланта й.
15.
Даян Брайтман ни покани в кабинета си и ни предложи каничка кафе и чиния масленки — необичаен жест от страна на съдия в наказателен съд. Присъствахме аз, моята помощничка Маги Макфърсън и Клайв Ройс, който беше без асистентката си, но не и без своето нахалство. Той попита съдията дали може да получи горещ чай.
— Е, много ми е приятно — каза съдията, след като всички се настанихме пред бюрото й с чаши в ръце. — Не съм имала възможност да видя никой от вас да практикува в моята зала. Затова реших, че е добре да започнем малко по-неофициално в кабинета ми. Ако се наложи, веднага можем да излезем в залата и да продължим протоколно.
Тя се усмихна и никой от нас не й отговори.
— Първо трябва да заявя, че изпитвам искрено уважение към добрия тон в съдебната зала — продължи съдията. — И държа на подобно отношение от страна на адвокатите и прокурорите. Очаквам този процес да премине като енергично състезание на доказателства и факти по делото. Но няма да търпя никаква театралност или престъпване границите на учтивостта и юриспруденцията. Надявам се, че сте ме разбрали добре.