— И с какво може да ни е полезен като свидетел? — попитах аз.
Хари посочи вратата.
— Оставих го да чака при Лорна. Поканете го и той сам ще ви обясни.
Погледнах Маги и след като не видях възражение от нейна страна, казах на Бош да доведе Клинтън. Преди да излезе, той сниши глас и ни довери, че го проверил в полицейските бази данни и бил чист. Нямал криминално досие.
— Нищичко — завърши Хари. — Даже глоба за неправилно паркиране.
— Добре — отвърна бившата ми жена. — Да видим какво ще ни каже.
Бош излезе в приемната и се върна с нисък, около петдесет и пет годишен мъж, облечен в син работен панталон и риза с овална кръпка над джоба на гърдите, на която пишеше „Бил“. Не носеше очила и косата му беше грижливо сресана. Забелязах машинно масло под ноктите му, но реших, че този проблем може да се реши още преди да се е появил пред съдебните заседатели.
Хари придърпа един стол от стената и го постави в средата на стаята, с лице към бюрото ми.
— Седнете, господин Клинтън — покани го той. — Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.
После с кимване ми предаде топката.
— Първо, господин Клинтън, благодаря ви, че се съгласихте да дойдете и да поговорите с нас.
Мъжът кимна.
— Няма проблем, в момента в сервиза няма много поръчки.
— С каква работа се занимавате в сервиза? Специализиран ли е в нещо?
— Да, в реставрация. Главно на британски коли. Триумфи, емджита, ягуари и всякакви други колекционерски марки.
— Ясно. Колко върви напоследък триумф „Ти Ар“ двеста и петдесет?
Клинтън ме изгледа, изненадан от очевидната ми запознатост с един от автомобилите, в които бе специализирал.
— Зависи в каква форма е. Миналата година купих една красавица за двайсет и пет бона. И вложих още близо дванайсет в реставрацията й. Плюс много работа.
Кимнах.
— Имах такава в гимназията. Ще ми се да не я бях продавал.
— Произвеждали са ги само една година. Шейсет и осма. Което я прави истинска колекционерска рядкост.
Пак кимнах. С това изчерпвахме всичко, което знаех за тая кола. Харесвах я просто заради дървеното предно табло и гюрука. През уикендите ходех с нея до Малибу и киснех по плажовете за сърфинг, въпреки че не можех да сърфирам.
— Е, да прескочим от шейсет и осма на осемдесет и шеста, става ли?
Клинтън сви рамене.
— Съгласен.
— Ако не възразявате, госпожа Макфърсън ще си води записки.
Отново свиване на рамене.
— Тогава да започваме. Добре ли си спомняте деня, в който е убита Мелиса Ланди?
Клинтън разпери ръце.
— Ами спомням си го отлично заради случилото се. Онова момиченце беше убито и се оказа, че съм работил с оня, дето го е извършил.
— Трябва да е било много травмиращо.
— Да, държа ме известно време.
— И после ви е изхвърчало от ума, така ли?
— Не, не точно… но престанах да мисля непрекъснато за това. Отворих сервиза и така нататък.
Кимнах. Клинтън изглеждаше достатъчно искрен и честен. Добро начало. Погледнах Бош. Знаех, че е открил в свидетеля някакво зрънце, което според него е злато. Затова исках да поеме той.
— Бил — започна Хари. — Разкажи им малко за онова, което се е случвало с „Аардварк“ навремето. За западането на бизнеса.
Клинтън кимна.
— Да, ами тогава ни вървеше доста добре. Гласуваха закон, че никой не може да паркира на пресечките на „Уилшър“ без стикер за местен жител. Всички останали трябваше да ги вдигаме. Та в неделя сутрин отивахме в квартала и събирахме колите, паркирани заради църковните служби. Поне в началото. Собственик беше господин Кориш и вдигахме толкова много коли, че той назначи нов шофьор и даже почна да ни плаща за извънредно работно време. Беше голям майтап, защото в квартала работеха още две фирми и се състезавахме кой да вдигне повече коли. Все едно печелехме точки и бяхме отбор.
Клинтън погледна Бош, за да види дали разказва вярната история. Хари му кимна и му каза да продължи.
— После нещата тръгнаха на зле. На хората им дойде акълът и спряха да паркират там. Някой каза, че даже на службите ги предупреждавали: „Не паркирайте северно от «Уилшър».“ Та както бяха прекалено много, че не можехме да се справим с тях, колите изведнъж станаха недостатъчно. Затуй господин Кориш рече, че трябвало да съкрати разходите и един от нас трябвало да си иде, а може би даже двама. Каза, че щял да следи как се справяме и да вземе решение.
— Кога ви го каза, по отношение на деня на убийството? — попита Бош.
— Беше точно преди това. Защото и тримата още бяхме на работа. Нали разбирате, той още не беше уволнил никого.