Поех разпита и го попитах как се е отразила новата заповед на конкуренцията между шофьорите.
— Ами, стана свирепо, нали разбирате. Всички бяхме приятели и после изведнъж почнахме да не се харесваме, защото искахме да си запазим работата.
— Как се работеше с Джейсън Джесъп след това?
— Джесъп беше абсолютен главорез.
— Напрежението ли му въздействаше?
— Да, защото беше на последно място. Господин Кориш постави специално табло, за да следим броя вдигнати коли, и той беше на последно място.
— И затова не е бил доволен.
— Не беше доволен. Стана отврат да се работи с него, ще прощавате за езика.
— Спомняте ли си как се държеше в деня на убийството?
— Малко. Както казах на детектив Бош, той почна да си заплюва улици. Например твърдеше, че цял „Уиндзор“ бил негов. „Лас Палмас“ и „Люсърн“ — също. Ей такива неща. А ние с Дерек, другия шофьор, му казахме, че няма такива правила. А той вика: „Хубаво, само се опитайте да вдигнете кола на някоя от тия улици и ще видите какво ще се случи“.
— Заплашвал ви е.
— Да, и така може да се нарече. Определено.
— Със сигурност ли си спомняте, че „Уиндзор“ е била една от улиците, за които твърдял, че са негови?
— Да, сигурен съм за „Уиндзор“.
Информацията си я биваше. Щеше да илюстрира психическото състояние на обвиняемия. Но трудно щяхме да я вкараме в протокола, ако нямаше потвърждение от Уилбърн или Кориш. Стига да бяха още живи.
— Изпълни ли заплахата си по някакъв начин? — попита Маги.
— Не — отвърна Клинтън. — Само че това беше денят на убийството. Арестуваха го и с това се приключи. Не мога да кажа, че съм се разстроил прекалено от напускането му. После господин Кориш уволни Дерек, щото той го излъга, че нямал криминално досие. Аз останах последен. Работих там още четири години — докато спестих пари да открия сервиза.
Обичайната американска история за успеха. Изчаках да видя дали Маги има други въпроси, но нямаше. За разлика от мен.
— Господин Клинтън, преди двайсет и четири години разговаряли ли сте за тези неща с полицията или прокуратурата?
Той поклати глава.
— Не точно. Тъй де, говорих с детектива, дето беше главен тогава. Той ме разпита. Обаче не са ме викали в съда или нещо подобно.
Защото тогава не са имали нужда, от теб, помислих си. Но сега ще ми потрябваш.
— Какво ви прави толкова сигурен, че Джесъп ви е отправил тази заплаха в деня на убийството?
— Просто знам, че беше оня ден. Спомням си го, защото не всеки ден арестуват за убийство човека, дето работи с теб.
Той кимна, сякаш за да подчертае думите си.
Погледнах Бош, за да видя дали пропускаме нещо. Той разбра намека и отново пое разпита.
— Бил, кажи и на тях какво е станало, когато сте били в полицейската кола с Джесъп. По пътя за „Уиндзор“.
Клинтън кимна. Лесно се поддаваше на водене и аз го приех като поредния добър признак.
— Ами те всъщност си мислеха, че е Дерек. Полицията де. Той имаше криминално досие, но излъга, че нямал, и те го разкриха. Та затуй беше главен заподозрян. Качиха го на задната седалка на едната патрулка, а нас с Джейсън — в другата.
— Казаха ли къде ви водят?
— Казаха, че имали още въпроси, затуй си помислихме, че ни карат в участъка. В колата с нас имаше двама полицаи и ги чухме да си приказват, че щели да ни използват за разпознаване. Джейсън ги попита какво е това и те казаха, че не било голяма работа, просто им трябвали хора с гащеризони, защото искали да видят дали някакъв свидетел можел да познае Дерек.
Клинтън млъкна и погледна очаквателно първо Бош, после мен и накрая — Маги.
— Какво стана после? — попитах.
— Ами първо Джейсън каза на двамата полицаи, че не можели да ни взимат просто така за някакво разпознаване. Те отговориха, че изпълнявали заповед. Та отиваме ние на „Уиндзор“ и спираме пред една къща. Ченгетата слязоха да говорят с главния детектив, който стоеше там с още неколцина. Ние с Джейсън гледахме през прозорците, ама не видяхме никакъв свидетел. После главният детектив влезе в къщата и повече не излезе. Ние не знаехме какво стана и тогава Джейсън поиска да му дам шапката си.
— Шапката ли? — изненада се Маги.
— Да, моята шапка с логото на „Доджърс“. Носех я винаги и Джейсън вика, че трябвало да я вземе, защото познавал едно от ченгетата, дето стояха при къщата, когато пристигнахме. Каза, че веднъж се сбил с него заради някаква кола, която бил вдигнал, и ако оня го видел, щял да си изпати. И все повтаряше: „Дай ми шапката си“.
— И вие какво направихте? — подканих го аз.
— Ами не си помислих нищо особено, понеже не знаех онова, дето го научих после. Нали разбирате какво имам предвид? Затуй му я дадох и той си я тури. След туй, когато се върнаха да ни вземат от колата, ченгетата май не забелязаха, че сме си разменили шапката. Накараха ни да слезем и да застанем до Дерек. Стояхме там и после единия полицай го повикаха по радиостанцията, спомням си го. Той се обърна и рече на Джейсън да си махне шапката. Той си я махна и след няколко минути всички го наобиколиха, туриха му белезници и се оказа, че не е Дерек, ами той.