— Знаеш, че не мога да ти кажа, Хари. Сигурно ще прочетеш за това след няколко месеца.
Той кимна, спомняйки си името на вратата. „Франко, Бекера & Ицурис“: ФБР. Хитро.
— Чудя се дали управата ще съобщи на следващите наематели, че офисът е използван от Бюрото за залавяне на опасни престъпници. Може да се появят техни приятели.
Рейчъл не отговори, просто го покани на масата. Той се настани и хубаво я огледа, докато сядаше насреща му. Носеше косата си спусната, нещо необичайно. Беше я виждал така, но не и на работа. Тъмните къдри обрамчваха лицето й и насочваха вниманието към тъмните й очи.
— Хладилникът на кантората е празен, иначе щях да ти предложа нещо за пиене.
— Няма нужда.
Тя отвори кашона и започна да вади папките.
— Много съм ти признателен за това, Рейчъл — каза Бош. — Надявам се, че не съм смутил живота ти прекалено много.
— Работата — не. Беше ми приятно. Но ти, Хари, твоето завръщане смущава живота ми.
Не беше очаквал това.
— Какво искаш да кажеш?
— Имам приятел и му разказах за теб. За теорията за единствения куршум и всичко останало. И той не остана доволен, че си губя вечерите, за да работя за теб.
Бош не знаеше как да й отговори. Онова, което Рейчъл Уолинг казваше, винаги криеше по-дълбок смисъл. И той нямаше представа дали в думите й сега няма нещо повече.
— Съжалявам — отвърна той накрая. — Каза ли му, че е чисто служебно, че просто искам професионалното ти мнение? Че съм се обърнал към теб, защото ти имам доверие и си най-добрата в тази област?
— Той знае, че съм най-добрата, но това няма значение. Хайде да приключваме.
Тя разтвори една от папките.
— Бившата ми жена е мъртва — рече Бош. — Убиха я миналата година в Хонконг.
Не беше сигурен защо й го казва. Тя вдигна рязко поглед и Хари разбра, че не е знаела.
— Господи, ужасно съжалявам.
Бош само кимна. Реши да й спести подробностите.
— Ами дъщеря ти?
— Сега живее при мен. Добре се справя, но й е много тежко. Оттогава минаха само четири месеца.
Тя кимна, изглеждаше много смутена от казаното.
— А ти? — попита след малко. — Предполагам, че ти е било много трудно.
Той пак кимна, не можеше да измисли подходящите думи. Дъщеря му вече присъстваше изцяло в живота му, но на ужасна цена. Осъзна, че е повдигнал въпроса, а не може да говори за това.
— Виж, много е странно — продължи детективът. — Не знам защо ти го казах. Ти спомена за единствения куршум и си спомних, че съм ти казвал за нея. Може да си поговорим за това някой друг път. Ако искаш, разбира се. А сега да се върнем към делото. Съгласна?
— Да, естествено. Просто си мислех за дъщеря ти. Да изгуби майка си и после да се наложи да се премести толкова далече от дома си… Знам, че при теб ще й е добре, но… това е голяма промяна.
— Да, но казват, че децата са издръжливи, и е така. Тя вече има много приятели и се справя добре в училище. И за двама ни промяната беше огромна, но мисля, че тя ще го преодолее.
— А ти как ще го преодолееш?
Бош я погледна в очите за миг, преди да отговори:
— Вече го преодолях. Дъщеря ми е при мен — тя е най-хубавото нещо в живота ми.
— Това е чудесно, Хари.
— Да.
Рейчъл откъсна поглед от него и продължи да вади папките и снимките от кашона. Изведнъж се преобрази и стана делова — профайлър от ФБР, готов да докладва откритията си. Бош бръкна в джоба си и извади бележника си, поставен в сгъваем кожен калъф с детективската значка на корицата. Разтвори го и се приготви да записва.
— Ще започна със снимките — рече тя.
— Добре.
Уолинг нареди на масата пред него четири снимки на трупа на Мелиса Ланди в контейнера. Под тях сложи още две фотографии от аутопсията. Бош никога не бе успявал да гледа спокойно снимки на мъртви деца. А тези тук бяха особено мъчителни. Той дълго се взира в тях, преди да осъзнае, че свиването под лъжичката му се дължи най-вече на факта, че детето е било намерено в боклукчийски контейнер. Изхвърлянето на момичето приличаше на послание относно жертвата и оскърбление за нейните близки.
— Контейнерът — каза Хари. — Смяташ, че е избран като послание.
Уолинг не отговори веднага, сякаш за пръв път обмисляше тази възможност.
— Всъщност подхождам от друга гледна точка. Мисля, че решението е било почти спонтанно. Не е било планирано. Трябвало е да се избави от трупа незабелязано и да не намерят момиченцето веднага. Знаел е, че зад кинотеатъра има контейнер, и го е използвал. Така се е случило. Не е послание.
Бош кимна. Наведе се напред и си записа да попита Клинтън за контейнера. „Ел Рей“ се намираше в Уилшърския коридор, в който бяха работили шофьорите от „Аардварк“. Сигурно знаеха за него.