По целия път Джесъп поддържаше скорост до или под позволената. Когато шосето започна да се издига към планинския хребет, Бош погледна през прозореца и видя музея „Гети“ в мъглата на върха, извисил се като замък на черния фон на небето.
Тъй като очакваше, че обектът се насочва към обичайните си свърталища на Мълхоланд Драйв, Райт избързат напред. Искаше да разположи пеши екип с очила за нощно виждане във Франклин Кениън, преди Джесъп да стигне до парка.
Верен на обичая си, заподозреният зави по изхода за „Мълхоланд“ и скоро потегли на изток по двулентовия път, който лъкатушеше по хребета на планината. Лейтенантът обясни, че това е моментът, в който наблюдението най-лесно може да бъде разкрито.
— За да го направим както трябва, ни е нужна пчела, обаче бюджетът ни не го позволява — прибави той.
— Пчела ли? — попита Макфърсън.
— Също кодова дума. Значи хеликоптер. Хич няма да ни е излишен.
Първата изненада за нощта дойде след пет минути, когато Джесъп подмина Франклин Кениън, без да спре. Райт веднага повика пешия екип от парка. Обектът продължи на изток.
Той подмина и Колдуотър Кениън Булевард, без да намали скоростта, а след това и площадката над Фрайман Кениън. Когато пресече кръстовището на Мълхоланд Драйв и Лоръл Кениън Булевард, наблюдателната група навлезе в нова територия.
— Каква е вероятността да ни е забелязал? — информира се Бош.
— Никаква — заяви лейтенантът. — Прекалено добри сме за него. Просто е намислил нещо ново.
През следващите десет минути проследяването продължи на изток към прохода Кахуенга. Главната кола се движеше далеч след останалите и Райт и неговите двама пътници трябваше да разчитат на докладите по радиостанцията, за да научават какво става.
Един от автомобилите пътуваше пред Джесъп, а всички останали бяха зад него. Задните постоянно се редуваха да изостават и изпреварват, така че конфигурацията на фаровете в огледалото на обекта често да се променя. Накрая прозвуча съобщение, което накара Бош да се наведе напред на седалката си, сякаш близостта с източника на информация можеше да направи нещата по-ясни.
— Тук има знак стоп и Ретро зави на север. Прекалено тъмно е, за да видя името на улицата, но трябва да остана на „Мълхоланд“. Твърде рисковано е. Следващият ляв завой, на стопа.
— Прието. Ние ще го поемем.
— Чакайте! — настойчиво каза Бош. — Кажи му да почака.
Райт го погледна в огледалото и попита:
— Какво си намислил?
— На „Мълхоланд“ има само един стоп. На Удроу Уилсън Драйв. Знам го. Улицата се спуска надолу и пак стига до „Мълхоланд“ на светофара при „Хайланд“. Водещата кола може да го поеме там. Но „Удроу Уилсън“ е прекалено тясна. Ако пратиш кола по нея, Джесъп може да разбере, че го следят.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. Аз живея на „Удроу Уилсън“.
Лейтенантът се замисли за миг, после отново включи радиостанцията.
— Отменям предишната заповед. Къде е волвото?
— Изчакваме ново нареждане.
— Добре, продължете нататък, после завийте наляво с велосипедите. Внимавайте за насрещно движение. И за нашия човек.
— Прието.
Джипът на Райт скоро стигна до пресечката. Бош видя спрялото до пътя волво. Велосипедната релса беше празна. Лейтенантът отби, за да изчака, и провери групите по радиостанцията.
— Първи, зае ли позиция?
— Да. Долу на светофара сме. От Ретро още няма следа.
— Трети, горе ли си?
Отговор не последва.
— Добре, всички чакат следващата информация.
— Какво искаш да кажеш? — попита Бош. — Ами колелата?
— Трябва да са оглушали. Ще се обадят, когато…
— Тук Трети — разнесе се шепот по високоговорителя. — Натъкнахме се на него. Затворил е очи и спи.
Райт преведе съобщението на пътниците си:
— Угасил е фаровете и не се движи.
Хари усети стягане в гърдите.
— Сигурни ли са, че е в колата?
Лейтенантът предаде въпроса по радиостанцията.
— Да, виждаме го. Запалил е свещ на таблото.
— Къде точно сте, Трети?
— Приблизително по средата. Чува се шосето долу.
Бош рязко се наведе напред между двете седалки.
— Питай го дали може да различи номера на тротоара. Дай ми адрес.