— Ваша светлост — обади се Ройс. — Сутринта прочетох статията и никой тук не е цитиран по име, но авторката приписва информация на източник, близък до обвинението. Имах намерение да го сведа до вашето знание.
Поклатих глава.
— Това е най-старият трик на защитата. Да сключиш сделка с репортер и да се скриеш зад публикацията. Източник, близък до обвинението, как ли не! Тоя източник седи на няма и два метра от мен, от другата страна на пътеката. Ето какво значи „близък“ за репортерката.
— Ваша светлост! — изсумтя Ройс. — Нямам нищо общо с…
— Бавим процеса — прекъсна го Брайтман. — Да се връщаме в залата.
Затътрихме се обратно. На влизане в съдебната зала огледах галерията и видях Солтърс, репортерката, на втория ред. Бързо се извърнах с надеждата, че никой не е забелязал краткото ни споглеждане. Аз бях нейният източник. Целта ми беше да манипулирам историята така — „подготовка на сцената“, както го нарече Солтърс, — че да придаде на защитата измамна самоувереност. Не бях възнамерявал да променям състава на съдебните заседатели.
Когато се върна на катедрата, съдията си записа нещо в бележника, вдигна глава и се обърна към заседателите, като отново ги предупреди за четенето на вестници и гледането на информационни предавания по телевизията. После погледна секретарката си.
— Одри, купичката, моля.
Секретарката взе купата с отделно опаковани освежаващи бонбони от плота пред себе си, изсипа ги в едно чекмедже и я занесе на съдията. Брайтман откъсна страница от бележника си, раздели я на шест парчета и написа номер на всяко от тях.
— Написах номера от едно до шест на листчетата и сега произволно ще избера резерва, която ще заеме мястото на заседател номер десет.
Тя сгъна листчетата и ги пусна в купата. След това я разклати и я вдигна над главата си. С другата си ръка извади едно листче, разгъна го и го прочете гласно.
— Резерва номер шест — обяви съдията. — Ако обичате, преместете се с всичките си вещи на място номер десет в ложата на заседателите. Благодаря ви.
Не можех да направя нищо друго, освен да седя и наблюдавам. Новият заседател номер десет се оказа трийсет и шест годишният филмов и телевизионен статист Филип Кърнс. Това, че е статист навярно означаваше, че е актьор, който още не се е реализирал и така свързва двата края. С други думи, Кърнс ходеше на работа и по цял ден се навърташе около актьори, които са успели. Това го пращаше откъм озлобената страна на пропастта между „съм“ и „не съм“. Което щеше да го направи пристрастен към защитата — потисканият срещу Човека. Бях го маркирал с червено и сега нямаше как да го разкарам.
— Надявам се, че нямаш нищо общо с онази статия, Холър — прошепна Маги в ухото ми, докато чакахме Кърнс да заеме мястото си. — Защото ми се струва, че току-що изгубихме един глас.
Вдигнах ръце, за да й покажа, че не съм аз, но тя явно не ми се върза.
Съдията завъртя стола си изцяло към съдебните заседатели.
— Мисля, че най-после сме готови да дадем начало на процеса. Започваме с встъпителните пледоарии на страните. Те не бива да се приемат като доказателства, а са само възможност обвинението и защитата да изложат пред заседателите какво според тях ще покажат доказателствата, с други думи — какво можете да очаквате да видите и чуете по време на процеса. След това страните са длъжни да представят доказателства и свидетелски показания, които вие по-късно ще прецените по време на обсъждането. Започваме с пледоарията на обвинението. Господин Холър?
Изправих се и отидох при катедрата, поставена между масата на обвинението и ложата на заседателите. Не носех бележник, листчета или каквото и да е друго. Смятах, че е важно първо да им се харесам, а чак после да ги убедя в правотата на аргументите си. Затова и не можех да откъсвам поглед от тях. През цялото време трябваше да съм прям, открит и честен. Пък и пледоарията ми щеше да е кратка и конкретна. Нямах нужда от пищови.
Започнах, като представих себе си и Маги. После посочих Хари Бош, който седеше до парапета зад масата на обвинението, и казах, че е следовател по делото. Накрая стигнах до същината.
— Днес сме тук за едно нещо. Да говорим за човек, който вече не може да говори от свое име. През хиляда деветстотин осемдесет и шеста дванайсетгодишната Мелиса Ланди била отвлечена от предния двор на дома й. Трупът й бил открит само няколко часа по-късно, захвърлен в един контейнер, като чувал със смет. Била е удушена. Мъжът, обвинен в това ужасно престъпление, седи тук, на масата на защитата.
Обвинително насочих показалец към Джесъп, както през годините безброй прокурори бяха сочили клиентите ми. Струваше ми се фалшиво да соча праведно с пръст когото и да било, даже убиец. Това обаче не ми попречи. Не само че посочих Джесъп, ами продължих да го соча, докато обобщавах делото и разказвах на съдебните заседатели за свидетелите, които ще призова, и какво ще разкажат и покажат те. Бързо преминах нататък, като не пропуснах да спомена свидетелката, разпознала похитителя на Мелиса, и космите на жертвата, открити в „паяка“ на обвиняемия. Свърших с грандиозен финал.