— Джейсън Джесъп е отнел живота на Мелиса Ланди. Отвлякъл я от предния двор на дома й и завинаги я отнел от нейното семейство и от тоя свят. Стискал с ръка гърлото на това красиво момиченце, докато го удуши. Ограбил неговото минало и бъдеще. Ограбил му всичко. И обвинението ще докаже това отвъд всякакво основателно съмнение.
Кимнах веднъж, за да подчертая това обещание, и се върнах на мястото си. Предишния ден Брайтман ни беше инструктирала пледоариите ни да са кратки, но даже тя изглеждаше изненадана от моята лаконичност. Трябваше й известно време, за да разбере, че съм приключил. После даде думата на Ройс.
Както и очаквах, той отложи пледоарията си за втората част, когато защитата щеше да изложи аргументите си. Това отново насочи вниманието на съдията към мен.
— Много добре. Господин Холър, повикайте първия си свидетел.
Върнах се на катедрата. Този път носех бележките си и куп разпечатки. Бях отделил по-голямата част от седмицата преди избора на съдебни заседатели за подготовка на въпросите, които щях да задам на моите свидетели. Като адвокат, съм свикнал да подлагам на кръстосан разпит свидетелите на обвинението и да атакувам показанията, дадени в отговор на въпросите на прокурора. Тази задача е съвсем различна от прекия разпит и полагането на основите за представянето на доказателствата. Напълно съзнавам, че е по-лесно да събориш нещо, отколкото да го построиш. Обаче в този случай щях да съм строителят и бях подготвен за това.
— Народът призовава Уилям Джонсън.
Обърнах се към дъното на залата. Докато отивах към катедрата, Бош бе излязъл да доведе Джонсън от свидетелската чакалня и сега се върна с него. Джонсън беше дребен и слаб, с тъмна като махагон кожа. Беше на петдесет и девет години, но чисто бялата му коса го правеше да изглежда по-стар. Хари го преведе през портала и му посочи свидетелската скамейка. Съдебната секретарка бързо го закле.
Трябваше да призная пред себе си, че съм нервен. Чувствах се така, както неведнъж се бе опитвала да ми го опише Маги, когато бяхме женени. Тя го наричаше „тежест на доказване“. Не правната, а физическата тежест да знаеш, че представляваш целия народ. Винаги бях смятал нейните обяснения за егоцентрични. Прокурорът никога не беше онеправдан. Той бе Човекът. В това нямаше никаква тежест, поне в сравнение с адвоката, който е съвсем сам и държи нечия свобода в ръцете си. Никога не бях разбирал какво се опитва да ми каже.
Досега.
Сега разбирах. Изпитвах го. Предстоеше ми да разпитам първия си свидетел пред съдебните заседатели и бях нервен като на първия процес след завършването ми.
— Добро утро, господин Джонсън — започнах аз. — Как сте?
— Добре съм, да.
— Чудесно. Бихте ли ми казали с какво се издържате?
— Да, шеф съм на поддръжката в кинотеатър „Ел Рей“ на Уилшър Булевард.
— Какво означава „шеф на поддръжката“?
— Грижа се всичко да работи както трябва — от осветлението до тоалетните, всичко това влиза в задълженията ми. Ама, естествено, имам електротехници, които поддържат осветлението, и водопроводчици, които се занимават с тоалетните.
Отговорът му предизвика любезни усмивки и тих смях. Джонсън говореше с лек карибски акцент, но думите му бяха ясни и разбираеми.
— Откога работите в „Ел Рей“, господин Джонсън?
— Вече стават трийсет и шест години. Започнах през седемдесет и четвърта.
— Браво, това си е истински рекорд. Поздравления. През цялото време ли сте били шеф на поддръжката?
— Не, започнах най-отдолу, като чистач.
— Бих искал да се върнем в хиляда деветстотин осемдесет и шеста година. Тогава вече сте работили там, нали?
— Да, тогава още бях чистач.
— Добре, а спомняте ли си конкретно датата шестнайсети февруари онази година?
— Спомням си я.
— Било е неделя.
— Помня, да.
— Бихте ли разказали на съдебните заседатели защо си я спомняте?
— Тогава намерих тялото на едно момиченце в контейнера за смет зад „Ел Рей“. Ужасен ден.
Озърнах се към заседателите. Всички погледи бяха вперени в моя свидетел. Дотук добре.
— Представям си, господин Джонсън, наистина трябва да е било ужасен ден. Бихте ли ни разказали как стана така, че намерихте тялото на момиченцето?