— Правехме ремонт в кинотеатъра — строяхме нова стена от гипсокартон в дамската тоалетна заради теч. Та отидох да изхвърля в контейнера една ръчна количка, пълна с парчета от старата стена, гнило дърво и тъй нататък. Вдигнах капака и онуй клето момиченце беше там.
— Било е върху вече изхвърлените в контейнера отпадъци, така ли?
— Точно така.
— Имаше ли някакви боклуци върху тялото?
— Не, абсолютно нищо.
— Като че ли онзи, който го е хвърлил там, е бързал и не е имал време да го покрие…
— Възразявам!
Ройс беше скочил на крака. Знаех, че ще възрази. Обаче бях успял да произнеса почти цялото изречение — със съдържащия се в него намек — пред заседателите.
— Господин Холър насочва свидетеля и иска от него да прави заключения, за които той не е компетентен — заяви адвокатът.
Оттеглих въпроса, преди Брайтман да приеме възражението. Нямаше смисъл съдията да застава на страната на защитата пред съдебните заседатели.
— Господин Джонсън, онази неделя за пръв път ли отивахте до контейнера?
— Не, вече бях ходил там два пъти.
— Кога за последно ходихте до контейнера, преди да откриете трупа?
— Около час и половина преди това.
— Тогава видяхте ли труп върху отпадъците?
— Не, нямаше труп.
— Значи е бил оставен там през тези деветдесет минути, така ли?
— Да, точно така.
— Добре, господин Джонсън, бихте ли насочили вниманието си към екрана?
На стената срещу ложата на заседателите бяха монтирани два големи плоскоекранни монитора. Единият беше леко обърнат под ъгъл към галерията, за да може и публиката да вижда дигиталните изображения. Маги управляваше пауърпойнта от своя лаптоп. Беше направила презентацията през последните две седмици и уикендите, докато подготвяхме аргументацията на обвинението. Всички стари снимки от делото бяха сканирани и качени в програмата. Сега тя показа първото ни фотографско доказателство. Снимка на контейнера, в който бяха открили трупа на Мелиса Ланди.
— Това прилича ли на контейнера, в който намерихте тялото на момиченцето, господин Джонсън?
— Да, той е.
— Защо сте толкова сигурен?
— Отстрани със спрей е написан адресът, петдесет и пет — петнайсет. Аз го написах. И мога да кажа, че това е зад „Ел Рей“. Бая време работя там.
— Добре, това ли видяхте, когато вдигнахте капака и погледнахте вътре?
Маги превключи следващата снимка. В залата и без това цареше тишина, но когато на екраните се появи трупът на Мелиса Ланди в контейнера, ми се стори, че настава мъртво мълчание. Според правилата за доказателствата, въведени по силата на неотдавнашно решение в Девети район, трябваше да намеря начин да представя старите доказателства на новите съдебни заседатели. Не можех да разчитам на следствените материали. Трябваше да открия хора, прехвърлящи мостове към миналото, и Джонсън беше първият ми мост.
Той не отговори веднага на въпроса ми. Просто се взираше в екрана като всички останали. После по тъмната му буза неочаквано се изтърколи сълза. Ако бях на масата на защитата, щях да го приема цинично. Но аз знаех, че реакцията му е искрена, и тъкмо затова го бях избрал да даде пръв показания.
— Тя е — каза Джонсън накрая. — Точно това видях.
Кимнах, докато свидетелят се прекръстваше.
— И какво направихте, след като я видяхте?
— Навремето нямахме мобилни телефони, нали знаете. Затуй се втурнах вътре и се обадих в полицията от служебния телефон.
— Полицията бързо ли дойде?
— Адски бързо, все едно вече я търсеха.
— Последен въпрос, господин Джонсън. Този контейнер виждаше ли се от Уилшър Булевард?
Той категорично поклати глава.
— Не, беше зад кинотеатъра и се виждаше само ако минеш по задната уличка.
Тук се поколебах. Можех да изцедя още от този свидетел. Информация, събрана от Бош по време на неговото разследване, която не бяха представили на първия процес. И за която Ройс може и да не знаеше. Можех просто да задам въпроса, който щеше да доведе до излагането й, а можех да хвърля зара и да видя дали защитата ще отвори възможност за кръстосан разпит. Информацията и в двата случая щеше да е една и съща, но щеше да има по-голяма тежест, ако съдебните заседатели си мислеха, че защитата се е опитала да я прикрие.
— Благодаря ви, господин Джонсън — казах накрая. — Нямам повече въпроси.
Свидетелят беше прехвърлен на Ройс, който зае мястото ми на катедрата.
— Само няколко въпроса. Видяхте ли кой хвърля трупа на жертвата в контейнера?
— Не — отвърна Джонсън.
— Значи, когато сте се обадили в полицията, не сте имали представа кой го е извършил, нали така?