Този път обаче беше различно. Бяха изтекли два тежки дни и Бош не се наслаждаваше на нищо. Предния ден с партньора му Дейвид Чу отидоха в Корта Мадера, настаниха се в мотел край 101-во шосе и пренощуваха там. На сутринта продължиха за „Сан Куентин“, представиха съдебна заповед, по силата на която трябваше да им бъде предаден Джейсън Джесъп, после взеха затворника за обратния път до Лос Анджелис. По седем часа насам и обратно, с партньор, който приказваше много. Седем часа на връщане със заподозрян, който не приказваше достатъчно.
В момента навлизаха в долината Сан Фернандо, на час път от градския затвор в центъра. Бош го болеше гърбът от толкова часове зад волана. Мускулът на десния прасец го стягаше от натискането на педала за газта. Служебната кола нямаше автопилот.
Чу му беше предложил да шофира, но Хари отказа. Партньорът му с религиозна ревност спазваше ограничението на скоростта, дори на магистралата. Бош предпочиташе болките в гърба пред още един час път и свързаната с него нервност.
Той шофираше в неловко мълчание, замислен за делото, което сякаш се развиваше отзад напред. Занимаваше се с него едва от няколко дни, дори не беше имал възможност да се запознае с всички факти, а ето че караше на задната седалка окования заподозрян. Все едно първо бе извършен арестът, а следствието щеше да започне чак след като го вкарат в градския затвор.
Бош си погледна часовника и прецени, че планираната пресконференция вече трябва да е свършила. Имаше среща с Холър и Макфърсън в четири, за да продължат работата по случая. Но докато приключеше с Джесъп, щеше да закъснее. Освен това трябваше да се отбие в архива на ЛАПУ и да вземе двата кашона, които го очакваха там.
— Какво има, Хари?
Бош се озърна към Чу.
— Всичко е наред.
Нямаше намерение да говори пред заподозрения. Пък и с Чу бяха партньори от по-малко от година. Струваше му се твърде рано Чу да разчита поведението му. Не искаше младият детектив да разбере, че вярно е доловил безпокойството му.
— Не е наред т’ва, че няма ник’ви доказателства — обади се от задната седалка Джесъп — първите му думи, откакто бе поискал да спрат за тоалетна край Стоктън. — Не е наред т’ва, че цялата тая работа е скалъпена и той не ще да участва в нея.
Бош го погледна в огледалото. Джесъп седеше леко прегърбен, защото ръцете му бяха закопчани и заключени за верига, която продължаваше до оковите на глезените му. Главата му беше обръсната — рутинна затворническа практика сред мъжете, които се надяваха да сплашат другите. Бош предположи, че при Джесъп се е получило.
— Нали не искаше да говориш, Джесъп? Ти сам се позова на това си право.
— Аха, точно така. Просто ше млъкна, ебати, и ше чакам адвоката си.
— Адвокатът ти е в Сан Франциско, тъй че на твое място не бих го чакал със затаен дъх.
— Той се е обадил на някой. „Генетично правосъдие“ имат хора из цялата страна. Бяхме готови за т’ва.
— Нима? Готови сте били, значи? Искаш да кажеш, че си си събрал всичко от килията, защото си смятал, че ще те прехвърлят, така ли? Или защото си бил убеден, че си отиваш вкъщи?
Джесъп не отговори на този въпрос.
Бош излезе на 101-во шосе, което щеше да ги преведе през прохода Кахуенга и Холивуд, преди да стигнат до центъра.
— Как всъщност се свърза с „Генетично правосъдие“, Джесъп? — попита той, за да завърже отново разговор. — Ти ли се обърна към тях, или те към теб?
— По уебсайта бе, човек. Пратих им апелацията си и те видяха к’ва кретения е моето дело. Поеха го и ей ме тука. Ако си мислите, че ше спечелите, тотално ше се преебете. Веднъж вече ме пратихте в пандиза, шибани копелета. Няма да ви огрее пак. След два месеца всичко туй ше свърши. Лежах двайсет и четири години. К’во са още няк’ви си два месеца. Тъй само ше продам правата за книгата си още по-скъпо. Май всъщност трябва да съм благодарен на тебе и окръжния прокурор за т’ва.
Бош отново хвърли поглед към огледалото. Обикновено обожаваше приказливите заподозрени. Те най-често сами се вкарваха в затвора. Джесъп обаче беше прекалено хитър и предпазлив. Внимателно подбираше думите си, не говореше за самото престъпление и нямаше да допусне грешка, която Хари да използва.
В огледалото видя, че Джесъп зяпа през прозореца. Нямаше как да познае за какво си мисли. Очите му изглеждаха мъртви. На шията му, точно над яката, се подаваше краят на затворническа татуировка. Приличаше на част от дума.
— Добре дошъл в Лос Анджелис, Джесъп — без да се обръща към него, каза Чу. — Май отдавна не си идвал тук, а?
— Майната ти, шибан китаец — озъби му се арестантът. — ’Сичко т’ва скоро ше свърши и тогаз ше изляза и ше се кефя на плажа. Ше си ’зема сърф и ше яхам вълните.