Бош стигна до края на стълбището и излезе на пустия паркинг. Джесъп не се виждаше никъде.
— Сега се качих на кея. Не го виждам. Духнал е.
— Добре, Бош, след две минути сме там. Ще се разгърнем и ще го открием. Не е взел колата или колелото си, значи е пеша.
— Може да е хванал такси при някой от хотелите наоколо. И въпросът е, че не знаем накъде…
Изведнъж се сети за нещо.
— Трябва да затварям. Обади ми се веднага щом го намерите. Разбра ли ме?
— Ясно.
Бош затвори и веднага позвъни на домашния си номер с бутона за бързо избиране. Погледна си часовника. Очакваше да отговори Сю Бамбро, тъй като минаваше единайсет.
Но чу гласа на дъщеря си.
— Тате?
— Здрасти, миличка. Защо си още будна?
— Защото трябваше да напиша всички ония домашни. Исках да си отдъхна малко, преди да си легна.
— Добре. Виж, би ли ми дала госпожа Бамбро?
— Тате, аз съм в спалнята си и съм по пижама.
— Няма нищо, просто иди до вратата и й кажи да вдигне телефона в кухнята. Трябва да поговоря с нея. И в това време се облечи. Напускаш къщата.
— Какво?! Тате, имам…
— Чуй ме, Маделин. Важно е. Ще кажа на госпожа Бамбро да те заведе у тях, докато дойда. Искам да напуснеш къщата.
— Защо?
— Няма нужда да знаеш. Просто направи каквото те моля. Хайде, дай ми госпожа Бамбро, ако обичаш.
Тя не отговори, но Бош чу, че вратата на стаята й се отваря и после дъщеря му каза:
— За вас е.
След няколко секунди слушалката на деривата в кухнята се вдигна.
— Ало?
— Сю, обажда се Хари. Искам да направиш нещо. Искам да заведеш Мади у вас. Веднага. Аз ще дойда след по-малко от час и ще я взема.
— Не разбирам.
— Виж, Сю, тази вечер следихме един тип, който знае къде живея. И го изпуснахме. Няма основания за паника и не е сигурно, че се насочва към вас, обаче искам да взема всички предпазни мерки. Затова с Мади напуснете къщата. Незабавно. Идете у вас и след малко ще дойда и аз. Ще го направиш ли, Сю?
— Тръгваме веднага.
Силата, която излъчваше гласът й, му хареса и той си помисли, че тя навярно идва с това да си учител и заместник-директор в системата на общественото образование.
— Добре, тръгвам натам. Обади ми се веднага щом стигнете у вас.
Само че не тръгна натам. След разговора той прибра телефона, спусна се по стълбището на плажа и се върна при дупката под стената на склада. Вмъкна се вътре и този път освети с фенерчето пътя си до заключеното помещение. Отново извади шперцовете и се зае с катинара, като през цялото време мислеше за бягството на Джесъп. Можеше ли да е съвпадение, че е излязъл от апартамента си в момента, в който наблюдателят от ЗСР е напуснал поста си, или знаеше за наблюдението и се беше измъкнал при първа възможност?
Точно сега нямаше как да разбере.
Накрая успя да отключи, въпреки че му отне повече време от първия път. Влезе вътре и насочи лъча към одеялото и възглавницата на земята. Там беше торбата, която Джесъп носеше. Отстрани пишеше „Ралфс“. Хари приклекна и тъкмо се канеше да я отвори, когато телефонът му иззвъня. Обаждаше се Джейкс.
— Открихме го. В момента е на „Нилсън“ при Оушън Парк. Като че ли се прибира вкъщи.
— Тогава гледайте този път да не го изпуснете. Трябва да затварям.
Той прекъсна връзката, преди Джейкс да отговори, и незабавно набра мобилния на дъщеря си. Мади пътуваше в колата със Сю Бамбро. Бош й каза, че могат да обърнат и да се приберат вкъщи. Новината не беше посрещната с облекчение и благодарност. Дъщеря му продължаваше да е разстроена и ядосана, задето я е уплашил. Хари не можеше да я обвинява, но и нямаше време да разговаря с нея.
— Ще се прибера след по-малко от час. Тогава ще поприказваме, ако си още будна. Доскоро.
Той прибра телефона в джоба си и отново насочи вниманието си към торбата. Отвори я, без да я мести.
Вътре имаше десетина малки консервени кутии с плодове — праскови на парченца в гъст сироп, нарязан на кубчета ананас и плодова салата. Имаше и пакет с пластмасови вилици. Бош дълго се взира в съдържанието на торбата, после плъзна поглед по стената към гредите на тавана и заключения капак и прошепна:
— Кого ще водиш тук, Джесъп?
33.
Всички погледи бяха вперени в дъното на залата. Беше време за голямото събитие и въпреки че имах място на първия ред, пак щях да съм само зрител като всички останали. Това не ми допадаше особено, но щях да го преглътна. Вратата се отвори и Хари Бош въведе главната ни свидетелка. Сара Ан Глисън ни бе казала, че няма нито една рокля и не иска да си купува само за да даде показания. Носеше черни дънки и лилава копринена блуза. Изглеждаше красива и уверена. Нямахме нужда от рокля.