Бош остана от дясната й страна и когато й отваряше портала, я закри с тяло от Джесъп, който седеше на масата на защитата, обърнат, като всички останали, към своята главна обвинителка.
Хари я остави да измине пътя до свидетелската скамейка сама. Маги Страшната вече стоеше на катедрата и топло се усмихна на Сара, когато тя мина покрай нея. Това беше и неин момент и аз видях в усмивката й надежда и за двете.
Сутринта мина добре. Първо даде показания Бил Клинтън, бившият шофьор на „паяк“, след което мястото му зае Бош и остана там до обедната почивка. Клинтън разказа своята история за деня на убийството и как Джесъп взел неговата шапка с емблемата на „Доджърс“ точно преди да участват в импровизираното разпознаване пред къщата на Уиндзор Булевард. Той свидетелства и че шофьорите на „Аардварк“ често използвали и добре познавали паркинга зад „Ел Рей“, както и че сутринта на убийството Джесъп предявил претенции за „Уиндзор“. Това носеше солидни точки на обвинението и по време на кръстосания разпит Клинтън не се даде на Ройс.
После на свидетелската скамейка за трети път в процеса седна Бош. Вместо да чете стари показания, той свидетелства за собственото си разследване на случая и показа шапката на „Доджърс“ — която носеше инициалите БК от вътрешната страна, — иззета от Джесъп при арестуването му преди двайсет и четири години. Налагаше се да заобикаляме факта, че през всички тези години е била съхранявана в „Сан Куентин“. Разкриването на тази информация щеше да покаже, че Джесъп вече е бил осъден за убийството на Мелиса Ланди.
Сара Ан Глисън щеше да е последният свидетел на обвинението. С нея цялата ни аргументация щеше да достигне емоционалното кресчендо, на което разчитах. По-голямата сестра щеше да представлява своята отдавна изгубена сестричка. Отпуснах се назад на стола си, за да проследя как моята бивша жена, най-добрият прокурор, когото познавах, постига крайната ни цел.
Глисън се закле и зае мястото си на свидетелската скамейка. Тя беше дребна и се наложи съдебният пристав да наклони микрофона към нея. Маги се прокашля и започна:
— Добро утро, госпожо Глисън. Как сте?
— Много добре, благодаря.
— Бихте ли разказали на съдебните заседатели малко за себе си?
— Хм, аз съм на трийсет и седем години. Неомъжена. Живея в Порт Таунсенд, щат Вашингтон, и съм там от около седем години.
— С какво се издържате?
— Занимавам се с художествена изработка на стъкло.
— Каква е връзката ви с Мелиса Ланди?
— Тя е по-малката ми сестра.
— Колко по-малка беше от вас?
— Тринайсет месеца.
Маги показа на мултимедийния екран снимка на двете сестри — две усмихнати момичета пред коледна елха.
— Познавате ли тази снимка?
— Тук сме с Мелиса на последната Коледа. Точно преди да я отвлекат.
— Значи Коледа на хиляда деветстотин осемдесет и пета, така ли?
— Да.
— Забелязвам, че с нея сте почти еднакви на ръст.
— Да, тя всъщност вече не беше малката ми сестричка. Беше ме настигнала.
— Разменяхте ли си дрехите?
— Разменяхме си някои неща, но си имахме и любими дрехи, които всяка от нас не искаше да дава на другата. Понякога се стигаше до схватки.
Тя се усмихна и Маги кимна в знак, че разбира.
— Казахте, че е била отвлечена. Говорите за шестнайсети февруари следващата година, датата на похищението и убийството на сестра ви, нали?
— Да.
— Добре, Сара, знам, че ще ви бъде трудно, но бих искала да разкажете на съдебните заседатели какво сте видели и направили онзи ден.
Глисън кимна, сякаш се подготвяше за онова, което й предстои. Озърнах се към заседателите и видях, че всички очи са вперени в нея. После се обърнах към масата на защитата и срещнах погледа на Джесъп. Не се извърнах. Продължих да го гледам и се опитах да му пратя собственото си послание — че две жени, едната задаваща въпросите, другата отговаряща, ще го унищожат.
Накрая се извърна той.
— Ами беше неделя — започна Сара. — Щяхме да ходим на черква. Цялото семейство. Ние с Мелиса си бяхме облекли роклите и майка ни каза да излезем отпред.
— Защо не в задния двор?
— Вторият ми баща строеше басейн и отзад имаше много кал и голям трап. Майка се страхуваше да не паднем вътре и да не си изцапаме роклите.
— Затова сте излезли в предния двор.
— Да.
— Къде бяха родителите ви в това време, Сара?
— Майка ми още беше горе и се приготвяше, а вторият ми баща беше в дневната. Гледаше спорт.
— Къде се намираше дневната?
— Отзад, до кухнята.
— Добре, Сара, ще ви покажа снимка, обозначена като „веществено доказателство на обвинението номер единайсет“. Това ли е фасадата на къщата на Уиндзор Булевард, в която сте живели?