— Надявам се, не. Господин Хитлер е предупреден: само да одраска замъка с бомбите си, ще трябва да отговаря лично пред Пърси. — Сафи избърса лепкавите си ръце с кърпа. — Боя се, че лепилото е решило да ми върти номера. Не се сещам с какво съм го засегнала, но със сигурност съм.
— Лепило с характер. Ужасно!
— И не е единственото. Какви ти бомби, приключа ли с прозорците, ще се нуждая от успокоително за нервите си.
— Знаете ли — зае се да налива чай от каната Люси и остави фразата недовършена, докато не наля и втората чаша, — вече занесох обяда на баща ви. Искате ли да ви помогна?
— О, Люси, скъпа, наистина ли ще го направиш? Камък ми падна от сърцето. Направо ще се разплача от благодарност!
— Няма нужда — овладя Люси доволната си усмивка. — Тъкмо приключих у дома и се оказа, че ме бива с лепилото. Мога да лепя, докато вие режете.
— Идеално! — хвърли кърпата обратно на стола Сафи. Ръцете й още бяха лепкави, но нищо. Пое с благодарност подадената й от Люси чаша. Постояха, уютно смълчани, и се насладиха на първата си глътка. Беше им станало навик да пият чай заедно. Не беше нищо особено — не прекъсваха всекидневните си занимания, нито вадеха сребърните прибори, просто съумяваха да вършат работата си на едно и също място точно когато трябва. Ако знаеше, Пърси щеше да се ужаси, щеше да се появи нацупена, да стисне устни и да изтърси нещо като: „Не е редно“ или „Трябва да се поддържа някакво ниво“. Обаче Сафи харесваше Люси, двете бяха приятелки, поне в известен смисъл, и тя не виждаше какво лошо има в това, да пият чай заедно. Освен това ако Пърси не знаеше нещо, то не можеше да й навреди.
— Кажи ми, Люси — наруши тя мълчанието, с което показа, че двете може отново да се хващат на работа, — как си у дома?
— Много добре, госпожице Сафи.
— Не ти ли е прекалено самотно без други хора?
Люси и майка й открай време живееха в малка къща в покрайнините на селото. Сафи можеше само да допуска каква ли празнина е останала след смъртта на възрастната жена.
— Старая се да съм заета.
Люси остави чашата с чая си на дъската под прозореца, докато прокарваше четката с лепило диагонално по стъклото. За миг на Сафи й се стори, че е доловила тъга по лицето на икономката, сякаш тя се е канела да признае някакво дълбоко чувство, но после се е отказала.
— Какво има, Люси?
— О, нищо. — Тя се поколеба. — Само дето мама ми липсва, разбира се.
— Разбира се.
Люси беше дискретна (до крайност, мислеше си понякога Сафи), но през годините Сафи беше успяла да изкопчи достатъчно, за да установи, че госпожа Мидълтън не е била лесен характер.
— Но какво?
— Но ми е доста приятно да съм сама — стрелна икономката Сафи с кос поглед. — Нали не звучи твърде ужасно?
— Изобщо не е ужасно — увери я Сафи усмихнато. Честно казано, според нея звучеше превъзходно. Представи си собствения си живот в своето апартаментче мечта в Лондон, после се възпря. Глупаво беше да се разсейва в деня, когато беше опора на семейството и имаше сериозни задачи. Седна на пода и се накани да разреже плата на ивици. — Всичко наред ли е горе, Люси?
— Стаята изглежда прекрасно. Проветрих я и смених спалното бельо, надявам се, нямате нищо против — тя заглади петата, — но прибрах китайската ваза на баба ви. Не знам как съм я пропуснала, докато опаковах и прибирах на склад ценните вещи миналата седмица. Сега е на сигурно място, прибрана е в стаята с архива при останалите неща.
— О! — ококори се Сафи и се вгледа в лицето на Люси. — Нали не мислиш, че ще ни се падне някоя малък разбойник, дето ще чупи предмети и ще предизвиква бъркотия?
— Ни най-малко. Просто си помислих, че е по-добре да се подсигурим.
— Добре — кимна Сафи, а икономката взе ново парче плат. — Много умно от твоя страна, Люси, имаш право, естествено. Трябваше сама да се сетя. Пърси ще остане доволна — въздъхна Сафи. — Въпреки това мисля, че можем да сложим букет свежи цветя на нощното шкафче. Да повдигнем малко духа на горкото мишле. Може би в стъклена ваза от кухнята?
— Много по-подходящо е. Отивам да намеря някоя, може ли?
Сафи се усмихна в знак на съгласие, но когато си представи пристигането на детето, усмивката й поугасна и тя поклати глава.
— О, Люси, не е ли ужасно!
— Сигурна съм, че никой не очаква от вас да предложите кристална ваза.
— Не, имам предвид цялата история. Положението. Всички тези уплашени деца, горките им майки в Лондон, принудени да се усмихват и да махат с ръка, докато дечицата им са заминавали един бог знае за къде. И защо? За да се освободи сцената за войната. За да може мъжете да убиват други мъже по далечни места.