Тя обаче нямаше да направи нищо подобно. Пърси Блайд не се държеше по такъв начин.
Над върховете на дърветата настъпващият мрак продължаваше да синее над далечните поля и ято черни птици летеше към Ламанша. Бледата обвивка на луната, още незасияла, висеше безжизнена над сенките. Пърси разсеяно се запита дали тази вечер щяха да долетят бомбардировачи.
Изпусна кратка въздишка, вдигна едната си ръка, за да притисне оголената от новата си прическа кожа в извивката на тила, когато диханието на вечерта погали лицето й, и завъртя педалите още по-бързо. Хари и Люси щяха да се оженят и каквото и да кажеше или направеше, Пърси нямаше да промени този факт. Плачът нямаше да й помогне, укорите също. Станалото — станало. Оставаше само Пърси да начертае и да следва нов план. Както винаги, да направи каквото трябва.
Когато най-сетне стигна до портите на Милдърхърст, тя кривна през пътя и паянтовия пешеходен мост и скочи от колелото си. Почти през целия ден беше седяла, но странно защо се чувстваше изморена. Изтощена до мозъка на костите си. Очите, ръцете й, костите й бяха леки, като направени от отделни зрънца. Като гумена лента, която е била прекалено изопната и сега бе развита, но се оказваше разтегната и оръфана, слаба и безформена. Зарови из чантата си и намери цигара.
Пърси измина пеша последния километър и половина, бутайки велосипеда и пушейки, и спря едва когато замъкът се изпречи пред погледа й. Едва различим, черен арсенал на фона на тъмносиньото небе, не се виждаше дори тъничък лъч светлина. Завесите бяха дръпнати, капаците — затворени, затъмнението беше спазено до най-малката подробност. Добре. Изобщо не й се искаше Хитлер да хвърли око на замъка.
Остави колелото на земята и легна до него върху хладната вечерна трева. Изпуши още една цигара. После още една, последната й. Пърси се изви настрани, долепи ухо към земята и се ослуша, както й беше показал татко. Семейството й, домът й се градеше върху думи, повтаряше той неведнъж, родословното дърво се състоеше от преплетени изречения, а не от клони. Пластове изразени думи се бяха пропили в пръстта на градините на замъка, затова стихове и пиеси, проза и политически трактати щяха вечно да й шептят, когато имаше нужда от тях. Предци, които не познаваше, които бяха живели там преди раждането й, бяха оставили подире си думи, думи, думи, бъбреха си един с друг, с нея, отвъд гроба, така че тя никога не беше сама, никога не беше съвсем сама.
След малко Пърси се изправи, събра си нещата и продължи мълчаливо към замъка. Мракът беше погълнал здрача, луната беше пристигнала, красивата вероломна луна, разперила бледите си пръсти над пейзажа. Храбра мишка притича през сребристо петно върху моравата, тъничката трева трептеше по плавните извивки на полето, а отвъд тях горите мрачно свиваха рамене.
Когато се приближи, вътре чу гласове: Сафи и Джунипър и още един, детски глас, момичешки. Пърси си позволи миг колебание, качи се на първото стъпало, после на следващото, спомни си хилядите пъти, когато просто влетяваше през вратата забързана към бъдещето си, към онова, което предстоеше… Досега.
Докато стоеше там, вдигнала ръка да отвори вратата на дома си, пред най-високите дървета от гората Кардейкър като свидетели, си обеща нещо: тя е Пърсифон Блайд от замъка Милдърхърст. Имаше и други неща в живота, които обичаше — не бяха много, но имаше сестрите й, баща й и техният замък, разбира се. Пърси беше най-голямата — макар и само с броени минути, — тя беше наследницата на татко, единственото му дете, което споделяше неговата обич към камъните, душата и тайните на дома им. Тя щеше да се стегне и да продължи напред. И щеше да го превърне в свой дълг от този момент нататък, за да не допусне нищо да им навреди, щеше да направи необходимото да защити живота на всички.