Трета част
1992 г.
През 1952 година сестрите Блайд едва не изгубиха замъка Милдърхърст. Той спешно се нуждаеше от ремонт, финансовото положение на семейство Блайд беше много лошо, а Националният тръст много искаше да придобие собствеността над имота и да започне да го реставрира. Изглежда, сестрите нямаха почти никакъв друг избор, освен да се преместят в по-малък дом, да продадат имението си на непознати или да подпишат с Тръста, за да може той да се заеме със „съхранението на върховната слава на постройките и на градините“. Само че те не направиха нищо подобно. Пърси Блайд отвори замъка за посетители, продаде няколко парцела от околните земеделски земи и някак успя да събере достатъчно средства, за да задържи старата сграда на крака.
Знам го, защото прекарах почти цял уикенд през август в разглеждане на местните архиви на микрофилми на вестник „Милдърхърст Мъркюри“. Сега като се замисля, когато казах на татко, че „Истинската история на Човека от калта“ е голяма литературна загадка, то бе все едно да оставиш кутия с шоколадови бонбони на пода до едно хлапе и да очакваш от него да не я докосва. Татко държи на резултата, затова му допадна идеята, че вероятно ще успее да разплете загадка, затруднявала учените десетилетия наред. Имаше си теория: в готическото сърце на романа лежеше реално отвличане на дете отпреди много време. Той трябваше само да го докаже и после щеше да се сдобие със слава, известност, лично задоволство. Прикован към леглото обаче, не можеше да бъде добър детектив, затова по необходимост излъчи свой представител и го изпрати да отиде вместо него. Тук аз влязох в играта. Съгласих се по три причини: отчасти понеже татко се възстановяваше от инфаркт, отчасти защото теорията му не беше напълно налудничава, но най-вече защото след като прочетох писмата на мама, интересът ми към замъка Милдърхърст стана направо патологичен.
Заех се да проучвам, както правя обикновено, като най-напред попитах Хърбърт дали знае нещо за неразрешени случаи на отвличане от началото на века. Безспорно едно от нещата, които най-много обичам у Хърбърт — а списъкът е дълъг, — е способността му да открие тъкмо нужната информация насред привидния хаос. Нека като начало отбележа, че къщата му е висока и тясна, в нея са натъпкани четири стари апартамента, таванът е пожертван за склад, а самият Хърбърт живее в приземния апартамент заедно с Джес. Всяка стена от дома му е заета от книги: стари книги, нови книги, първи издания, подписани издания, двайсет и трети издания, натъпкани безразборно върху импровизирани лавици в прекрасен и здравословен безпорядък пред погледа. Цялата сбирка обаче е каталогизирана в мозъка му, там си има собствен справочник, така че всичко, което е прочел през живота си, да му е на разположение. Невероятна гледка е да го наблюдаваш у дома, прицелил се в нещо: първо, впечатляващата му бръчка на челото се врязва още по-дълбоко, докато той обмисля задачата, после един-единствен пръст, деликатен и гладък като свещ, се изопва и Хърбърт закуцуква безмълвно към далечна стена с книги, където пръстът започва да се плъзга като намагнитен по гръбчетата на книгите, да го води, докато накрая не измъкне от мястото й точно нужната книга.
Въпросът ми към Хърбърт за изнудването беше ленива стрелба напосоки, така че всъщност не се изненадах, когато той не се оказа особено полезен. Помолих го да не се вини и се запътих към библиотеката, където се сприятелих с една очарователна възрастна жена на приземния етаж, която сякаш цял живот беше чакала случайно да се появя.
— Само подпиши тук, скъпа — каза тя нетърпеливо и ми посочи една твърда папка и писалка, а после проследи отблизо да попълня нужните колонки. — О, „Билинг и Браун“, колко хубаво! Моят скъп стар приятел, мир на праха му, издаде мемоарите си в това издателство преди трийсетина години.
Не бяха много хората, решили да прекарат този превъзходен летен ден в подземието на лабораторията, затова с лекота спечелих съдействието на госпожа Йейтс за целите си. Допаднахме си чудесно, ровейки из архивите, преглеждайки неразрешените случаи на отвличания в и около Кент по време на викторианската и Едуардовата епоха, после прехвърлихме много статии по вестниците относно семейство Блайд и замъка Милдърхърст. Попаднахме на една очарователна относително редовна рубрика със съвети за домакинството, водена от Сафи Блайд през петдесетте и шейсетте, на многобройни статии за литературния успех на Реймънд Блайд и на няколко водещи статии за това, как семейството едва не изгубило замъка през 1952 година. По онова време Пърси Блайд беше дала интервю, в което изрично подчертаваше: „Едно място е много повече от сумата на отделните си части. То е хранилище на спомени, летописи и пазител на всичко, случило се в неговите предели. Замъкът принадлежи на семейството. Бил е на предците ми векове преди да се родя, и аз не мога да си представя той да премине в ръцете на хора, които искат да засадят иглолистни дървета в древните му гори“.