Един доста претенциозен представител на Националния тръст също беше интервюиран за статията и той оплакваше пропуснатата възможност тяхната нова градинарска програма да възстанови имота в някогашното му великолепие: „Трагедия е — започваше служителят, — че през следващите десетилетия ще изгубим великите имения в страната ни просто заради твърдоглавието на онези, които са неспособни да проумеят, че в трудни и сурови времена индивидуалното обитаване на тези национални съкровища се равнява на светотатство“. В отговор на въпроса за плановете на Тръста относно замъка Милдърхърст човекът очертаваше програма от мерки, включващи „структурен ремонт на самия замък и пълно възстановяване на градината“. Цел, която, както си помислих тогава, съответстваше напълно на желанията на Пърси Блайд във връзка със семейното имение.
— По онова време отношението към Тръста беше много противоречиво — обясни госпожа Йейтс, когато се осмелих да споделя мнението си. — Петдесетте бяха труден период: в Хидкът бяха изкоренени черешовите дървета, дърветата по булеварда в Уимпоул бяха изсечени — и всичко това в името на универсалната историческа хубост.
Двата примера нищо не ми говореха, но универсалната историческа хубост определено не звучеше като нещо приемливо за Пърси Блайд, с която се бях запознала. Продължих да чета и нещата започнаха да ми се изясняват:
— Тук пише, че Тръстът възнамерява да възстанови рова. — Вдигнах поглед към госпожа Йейтс, която наклони глава в очакване на обяснение. — Реймънд Блайд наредил да запълнят рова след смъртта на майката на близначките: нещо като символичен мемориал. Надали са били доволни от намерението на Тръста отново да го изрови. — Облегнах се на стола си и изпънах кръст. — Не разбирам обаче как изобщо са стигнали до толкова труден период. „Човека от калта“ е класическо произведение, бестселър дори днес. Авторските права несъмнено са били достатъчни, за да нямат подобни трудности.
— Да, би могло да се предположи — съгласи се госпожа Йейтс. После се смръщи и насочи вниманието си към доста голяма купчина разпечатки върху масата пред нас. — Знам, сигурна съм… — Тя размести страниците, спря се на една и я вдигна съвсем до носа си. — Да! Ето я! — Подаде ми статията от вестник с дата 13 май 1941 година и ме погледна над полукръглите стъкла на очилата си. — Явно след смъртта си Реймънд Блайд е оставил две големи завещания.
Статията беше озаглавена „Щедро дарение от покровител на литературата спасява Института“ и беше придружена от снимка на широко усмихната, облечена с работен гащеризон жена, стиснала един брой на „Човека от калта“. Прегледах текста и видях, че госпожа Йейтс има право: след смъртта на Реймънд Блайд повечето авторски права бяха разделени между католическата църква и друга организация.
— Институт „Пембрук Фарм“ — прочетох бавно. — Тук пише, че са реставраторска група със седалище в Съсекс. Посветили се на прилагането на разумни екологични практики.
— Доста напредничаво — отбеляза госпожа Йейтс.
Кимнах.
— Да погледнем ли справочните материали горе? Може да открием още нещо.
Госпожа Йейтс толкова се въодушеви от перспективата за нова линия на проучването, че бузите й порозовяха и аз се почувствах доста жестока, когато казах:
— Не, не днес. Боя се, че нямам време. — Тя доста оклюма, затова додадох: — Много съжалявам, но баща ми очаква да му докладвам какво съм открила.
Което беше истина, но не се прибрах право у дома. Опасявам се, че когато споменах трите причини с удоволствие да посветя уикенда си на задачата, която ми постави татко, не бях напълно искрена. Не лъжа, и трите причини са верни, обаче имаше и един дребен четвърти и по-неотложен мотив. Избягвах майка си. Дължеше се на онези писма, на неспособността ми да държа проклетата кутия за обувки затворена, след като Рита ми я даде.
Разбирате ли, прочетох ги всичките. През нощта след женското парти на Сам ги отнесох у дома и ги погълнах едно след друго, като започнах от пристигането на мама в замъка. Заедно с нея преживях мразовитите месеци на 1940 година, станах свидетел на Битката за Великобритания, която се вихреше над главата ми, на нощите, които беше прекарала разтреперана в бомбоубежището. През осемнайсетте месеца почеркът й постепенно ставаше по-четлив, тя започваше да се изразява по-зряло, а накрая стигнах до последното писмо, което беше изпратила до къщи точно преди баща й да пристигне от Лондон да я вземе. Датата беше 17 февруари 1941 година и текстът гласеше следното: