Събудих се рязко и успях да уловя съня, преди да се разпадне. Разпокъсаните фантазии витаеха като призраци в ъглите на стаята и аз останах да лежа съвсем тихичко с надеждата да изчезнат. Струваше ми се, че дори най-незначителното движение, най-малкият намек за светлината на утринното слънце ще изгори тези следи и ще ги разсее като мъгла. А още не исках да ги губя. Сънят беше толкова жив, силата на копнежа — толкова реална, че когато притиснах ръка към гърдите си, очаквах едва ли не кожата ми да е наранена. След малко слънцето се издигна достатъчно, за да се плъзне по покрива на „Сингър и синове“ и да надникне през пролуките между завесите ми, а това сложи край на магията на съня. Надигнах се с въздишка и видях кутията за обувки на баба в другия край на леглото. При вида на всички пликове, адресирани до Елефант и Касъл, подробности от предната нощ започнаха да нахлуват в главата ми и внезапно ме обзе съвсем ясната вина на човек, който лакомо черпи с пълни шепи от тайните на някой друг. Колкото и доволна да бях, че съм опознала гласа, гледките и усещанията на майка ми, колкото и убедителни да бяха оправданията ми (писмата бяха написани отдавна, не бяха предназначени за публика и не беше нужно тя изобщо да разбира), не можех да изтрия от съзнанието си изражението на Рита, когато ми даде кутията и ми пожела приятно четене, леката триумфална нотка, като че ли сега двете с нея имахме тайна, връзка, която изключваше сестра й. Топлото усещане, че държа онова момиченце за ръка, беше изчезнало и на негово място се беше прокраднало разкаяние.
Трябваше да призная прегрешението си, сигурна бях, но сключих сделка със себе си. Ако успеех да изляза от къщи, без да срещна мама, щях да разполагам с цял ден да реша как е най-добре да го направя. От друга страна, ако я срещнех, преди да стигна до вратата, щях да си призная веднага. Облякох се бързо и тихо, тайничко се погрижих за всякакви други тоалетни нужди, взех чантата си от вестибюла — и всичко вървеше прекрасно, докато не стигнах до кухнята. Мама стоеше до чайника, пристегнала халата си в кръста малко по-високо от нужното, което й придаваше малко странен вид като снежен човек.
— Добро утро, Еди — поздрави тя, хвърляйки поглед през рамо.
Късно беше за отстъпление.
— Добро утро, мамо.
— Добре ли спа?
— Да, благодаря.
Тъкмо се мъчех да измисля извинение, че ще пропусна закуската, когато тя сложи пред мен на масата чаша чай и попита:
— Как беше партито на Саманта?
— Колоритно. Шумно — усмихнах се кратко. — Знаеш каква е Сам.
— Не чух кога си се прибрала снощи. Бях ти оставила нещо за вечеря.
— О…
— Не бях сигурна, но видях, че не си…
— Бях много изморена…
— Разбира се.
О, чувствах се мерзко! А и заради смешния начин, по който се издуваше халатът на мама, тя изглеждаше по-уязвима от всякога, от което ми стана още по-зле. Седях пред чашата с чай, поех си решително дъх и казах:
— Мамо, трябва да ти кажа нещо…
— Ох! — Тя се намръщи, засмука пръста си и леко го разклати. — Парата — обясни и лекичко духна на върха на пръста си. — Заради глупавия нов чайник е.
— Да ти донеса ли малко лед?
— Ще го полея със студена вода — пусна тя кранчето. — Има нещо във формата на чучура. Не знам защо непрекъснато променят дизайна на неща, които си функционират идеално.
Отново си поех дъх и издишах, докато тя продължаваше да говори.
— Не може ли да насочат вниманието си към нещо полезно? Например да намерят лечение за рака.
Спря кранчето.
— Мамо, наистина трябва да…
— Ей сега се връщам, Еди. Нека да занеса чая на баща ти, за да не започне да дрънчи със звънчето.
Тя се качи по стълбите, а аз зачаках, чудейки се какво да кажа, как да го кажа, дали изобщо беше възможно да обясня прегрешението си с разбираеми за нея думи. Глупава надежда, която побързах да прогоня. Няма вежлив начин да кажеш на някого, че надничаш през ключалката и го следиш.
Чувах откъслечно приглушения разговор на мама с татко, после затварянето на вратата, стъпки. Изправих се бързо. Какво си въобразявах? Трябваше ми повече време, глупаво беше да прибързвам, нужно беше да обмисля по-добре всичко… Но в този момент тя се появи в кухнята и каза: