— Отношенията между баба ти и мен… винаги са били трудни. Бяхме много различни, открай време беше така, но евакуирането ми извади някои неща на преден план. Скарахме се и тя никога не ми прости.
— Защото си искала да учиш в гимназия?
В този миг всичко сякаш застина, дори естествената циркулация на въздуха.
Мама имаше вид на човек, когото са ударили с нещо. Заговори тихо и гласът й леко потрепна:
— Прочете ли ги? Прочете ли писмата ми?
Преглътнах мъчително и кимнах рязко.
— Как можа, Еди? Те са нещо лично.
Всичките ми предишни оправдания се разтвориха като прашинки на дъжда. От срам очите ми плувнаха в сълзи и всичко изгуби цвят, включително лицето на мама. Цветът изчезна от кожата й и останаха само няколкото лунички на носа й, а тя отново доби вид на тринайсетгодишно момиченце.
— Аз просто… исках да разбера.
— Не е твоя работа да разбираш — изсъска мама. — Това няма нищо общо с теб.
Тя грабна кутията, притисна я към гърдите си и след миг колебание забързано се отправи към вратата.
— Моя работа е — възразих първо тихичко, после по-високо с треперещ глас, — понеже ти ме излъга.
Тя се препъна…
— За писмото на Джунипър, за Милдърхърст, за всичко. Ние бяхме там…
Леко се поколеба на вратата, но не се обърна и не спря.
— Помня го…
После отново останах сама, заобиколена от онази специфична стъклена тишина след счупването на нещо крехко. Някъде горе по стълбите се затръшна врата.
Оттогава изминаха две седмици и отношенията ни останаха ледени, дори по нашите критерии. Държахме се ужасно възпитано заради татко и понеже така бяхме свикнали, кимахме си и се усмихвахме, но не си казвахме нищо по-различно от „Подай ми солта, ако обичаш“. Чувствах се ту виновна, ту уверена в себе си, горда и заинтригувана от момичето, което обичаше книгите колкото мен, сърдита и засегната от жената, която отказваше да сподели с мен дори съвсем мъничка частица от живота си.
Обаче най-вече съжалявах, че съм й признала за писмата. Проклинах онзи, който беше казал, че честността е най-добрата политика, разглеждах нетърпеливо обявите с наеми и подхранвах студената война помежду ни, като се стараех да отсъствам колкото може по-дълго. Не беше трудно: редактирах „Привиденията от блатото Ромни“ и имах идеалното извинение да прекарвам много време в издателството. Хърбърт, от своя страна, беше доволен, че има компания. Твърдеше, че моята работливост му напомняла за „доброто старо време“, когато войната най-сетне приключила, Англия започнала да се изправя на крака и двамата с господин Браун търчали да събират ръкописи и да пускат поръчки за печат.
И така, по време на съботното си посещение в библиотеката, стиснах под мишница папката с копия от вестникарските статии, погледнах си часовника и видях, че тъкмо минава един, но не ми се прибираше у дома. Татко много държеше на проучването на случаите на отвличания, но щеше да почака до довечера, когато щяхме да четем „Човека от калта“. Запътих се към Нотинг Хил. Подмами ме шансът за приятна компания, нещо, което да ме разсее приятно, и може би дори нещо дребно за обяд.
Бях забравила, че Хърбърт ще отсъства през уикенда, понеже ще е главният говорител на Годишната среща на книговезците. Щорите в офиса на „Билинг и Браун“ бяха спуснати и вътре беше пусто и мрачно. Докато прекрачвах прага, натъквайки се на пълния покой, се почувствах неимоверно потисната.
— Джес? — подвикнах обнадеждено. — Джеси, момиче?
Не чух признателно потрепване на лапи, нито мъчително изкачване по стълбите от приземния етаж, към мен на вълни плисна само тишината. Има нещо дълбоко тревожно, когато любимо твое място остане без своите обичайни обитатели, и в онзи момент изпитах огромно желание да се посбутам с Джес за място на дивана.
— Джеси?
Все още нищо. Което означава, че и тя беше заминала за Шрюсбъри и аз бях наистина сам-самичка.
Няма нищо, насърчих се сама, имам предостатъчно работа, че да си запълня следобеда. „Привиденията от блатото Ромни“ отиваше за коректура в понеделник и макар че по стечение на обстоятелствата вече бях отделила на книгата най-сериозното си внимание, винаги може да се подобри още нещо. Дръпнах щорите, светнах лампата на бюрото си, като вдигах колкото може повече шум, седнах и разлистих страниците на ръкописа. Махнах някои запетаи, после пак ги върнах. Поколебах се доколко е по-уместно да използваш „обаче“ вместо „но“, не стигнах до никакъв извод и отбелязах мястото, за да обмисля проблема още малко. Не успях да взема решение и във връзка със следващите пет стилистични проблема, преди да реша, че е истинска лудост да се опитвам да се съсредоточа на празен стомах.