Хърбърт беше готвил и в хладилника открих прясна лазаня с тиква. Отрязах си едно парче, стоплих го и отнесох чинията си обратно на бюрото. Не ми се струваше редно да се храня над ръкопис за ловец на духове, затова отворих папката с разпечатките от „Милдърхърст Мъркюри“. Зачитах се тук-там, но най-вече разглеждах снимките. Имаше някаква дълбока носталгия в черно–белите снимки, в отсъствието на цвят от нагледното представяне на дълбоката фуния на времето. Имаше много снимки на замъка през различни периоди, няколко на имението, една много стара на Реймънд Блайд и на дъщерите му близначки по повод излизането от печат на „Човека от калта“. Видях снимки на Пърси Блайд, която изглеждаше сковано и неловко на сватба на местната двойка Харолд и Люси Роджърс, на Пърси Блайд как срязва панделката на откриването на общински център, на Пърси Блайд, която подарява подписана книга „Човека от калта“ на победителя в поетичен конкурс.
Разлистих страниците: Сафи напълно отсъстваше и това ми се стори необичайно. Отсъствието на Джунипър разбирах, но на Сафи? Взех една статия, ознаменуваща края на Втората световна война, в която се разказваше за участието в общата кауза на различни хора от селото. Още една снимка на Пърси Блайд, този път в униформа на „Бърза помощ“. Замислено се вгледах в кадъра. Разбира се, възможно беше Сафи да не обича да се снима. Също така бе възможно упорито да е отказвала да участва в дейностите на общността. Обаче след като видях двете близначки на живо, бях сигурна, че е по-вероятно тя да е близначката, която знае къде й е мястото. Със сестра като Пърси, притежаваща стоманена решителност и ревностно отдадена да пази доброто име на семейството си, каква надежда имаше горката Сафи да види усмивката си във вестника?
Снимката не беше хубава, не я представяше в ласкава светлина. Пърси беше на преден план, а кадърът беше заснет отдолу, несъмнено, за да бъде уловен целият замък зад нея. Ъгълът беше неуместен и Пърси се извисяваше и изглеждаше много сурово, а понеже не се усмихваше, впечатлението се задълбочаваше.
Вгледах се по-внимателно. На фона имаше нещо, което не бях забелязала досега, точно над късо подстриганата коса на Пърси. Бръкнах в чекмеджето на Хърбърт и намерих лупата, вдигнах я над снимката и примижах. Дръпнах се смаяно. Точно както си мислех. На покрива на замъка имаше някого. На билото между два върха седеше облечена в дълга бяла рокля фигура. Веднага се досетих, че трябва да е Джунипър. Горката тъжна, изгубила разсъдъка си Джунипър.
Докато се взирах в бялата точица до прозореца на таванската мансарда, ме заля вълна от възмущение и печал. И гняв. Отново се разбуди усещането ми, че Томас Кавил е в основата на цялото зло, и аз отново потънах във фантазиите си за онази съдбовна октомврийска нощ, когато той бе разбил сърцето на Джунипър и беше съсипал живота й. Опасявам се, че фантазията ми беше много ярка, беше ми се явявала вече многократно и се разиграваше като познат филм с тъжен саундтрак и всичко останало. Бях заедно със сестрите в онзи безукорно подреден салон, слушах ги как се чудят защо ли той закъснява толкова, наблюдавах как Джунипър постепенно изпада във властта на лудостта, която щеше да я унищожи, когато нещо се случи. Нещо, което не се беше случвало досега.
Не съм сигурна защо, нито как, сигурна съм само в яснотата, с която ме връхлетя внезапно и трескаво. Музиката от видението ми секна стържещо и картината се разсея, оставяйки подире си единствено голия факт, че историята имаше и други страни, освен очевидните. Би трябвало да има. Понеже хората не полудяват само защото любимият им ги е изоставил, нали? Дори ако в семейството им има и други случаи на тревожност, депресия или каквото там имаше предвид госпожа Бърд, когато говореше за пристъпите на Джунипър.
Пуснах копието от вестник „Мъркюри“ и изпънах гръб. Бях приела тъжната история на Джунипър Блайд за чиста монета, понеже мама имаше право: аз ужасно много обичам да си съчинявам, а трагичните истории са ми най-любими. Само че тук не ставаше дума за литература, а за реалния живот, така че трябваше да разгледам ситуацията по-критично. Аз съм редактор, работата ми е да анализирам сценариите във връзка с тяхната правдоподобност, а на тази история й липсваше правдоподобност. Беше твърде опростена. Любовните връзки се разпадат, хората се предават взаимно, влюбените се разделят. Човешкият опит е осеян с такива лични трагедии — ужасно е, но в общата картина на нещата е съвсем незначително, нали? Тя полудяла: думите се изговаряха лесно, но не звучаха убедително, като от евтин роман на ужасите. Защо самата аз не откачих така неотдавна? Нищо подобно не ми се случи.