Сърцето ми заби учестено и аз вече се пресягах към чантата си, за да пъхна вътре папката с вестникарските материали, а после да отнеса чинията и приборите си в кухнята. Трябваше да намеря Томас Кавил. Как не се бях сетила досега? Мама нямаше да говори с мен, Джунипър не можеше. Той беше ключът, той беше отговорът на всичко и на всяка цена трябваше да науча нещо повече за него.
Угасих лампата, спуснах щорите и заключих входната врата зад себе си. Аз си падам по книгите, не по хората, затова изобщо не ми хрумна друго решение: забързах обратно към библиотеката.
Госпожа Йейтс се зарадва да ме види.
— Бързо се връщате — отбеляза тя въодушевено като отдавна изгубен приятел. — Но цялата сте мокра! Не ми казвайте, че времето пак се е развалило!
Изобщо не бях забелязала.
— Нямам чадър — обясних.
— Е, няма нищо. Бързо ще изсъхнете, а аз много се радвам, че идвате. — Тя събра купчинката листове от бюрото си и ми я подаде благоговейно, все едно бяха Светият граал. — Знам, казахте, че нямате време, обаче аз въпреки това поразучих малко — института „Пембрук Фарм“ — поясни тя, след като явно забеляза, че нямам никаква представа за какво говори. — Завещанието на Реймънд Блайд?
— А! — спомних си. Сутринта ми се струваше адски отдавна. — Страхотно. Благодаря.
— Принтирах всичко, което намерих. Щях да ви звънна на работа и да ви съобщя, но ето че вие сама дойдохте.
Отново й благодарих и погледнах документите от горе от горе, разлистих страниците с подробната история на Института по консервация и се престорих, че обмислям информацията, преди да пъхна папката в чантата си. — Нетърпелива съм да ги разгледам както трябва, но преди това трябва да направя нещо друго. — И й обясних, че търся информация за един човек. — Казва се Томас Кавил. Бил е войник през Втората световна война, а преди това — учител. Живеел и работел близо до Елефант и Касъл.
Тя кимаше.
— Нещо конкретно ли се опитвате да разберете?
Защо не е отишъл на вечеря в замъка Милдърхърст през октомври 1941 година, защо лудост замъглила разсъдъка на Джунипър Блайд и тя повече никога не се възстановила, защо майка ми отказваше да обсъжда каквото и да било от миналото си.
— Всъщност не — отговорих. — Каквото успея да открия.
Госпожа Йейтс беше същинска магьосница. Докато аз се борех самичка с машината за микрофилмите и проклинах шайбата, която отказваше да мести лентата съвсем мъничко, а прелиташе през цели седмици, тя се стрелкаше из библиотеката и събираше някакви листове от тук от там. Когато отново се събрахме половин час по-късно, аз донесох един опърпан преглед на новините и смазващо главоболие, а тя беше събрала мъничка, но доста прилична папка с информация.
Нямаше много неща, със сигурност нямаше нищо общо с купищата информация в местната преса относно семейство Блайд и техния замък, но все пак беше някакво начало. Имаше кратко съобщение за раждането му в „Бърмъндзи Газет“, което гласеше: „Кавил, 22 февруари, в «Сейнт Хеншоу», съпругата на Томас ражда син Томас“, и още едно от 1939 година със също толкова недвусмислено заглавие: „Местен учител се включва в армията“. Втората статия беше придружена с малка снимка с надпис „Г-н Томас Кавил“, но копието беше с много лошо качество и личеше само, че той е млад мъж с глава, рамене и британска униформа. Доста скромна публична информация за един човешки живот и аз останах крайно разочарована от факта, че след 1939 година няма никакви сведения.
— Това е — казах и се постарах да гледам на нещата по-скоро философски, отколкото неблагодарно.
— Почти — подаде ми госпожа Йейтс друга стиска листове.
Имаше обяви, всички с дата март 1981 година и всички свалени от тематичните карета в долния ъгъл на „Таймс“, „Гардиън“ и „Дейли Телеграф“. Съобщението във всички беше еднакво:
„Умолява се Томас Кавил, живял някога на Елефант и Касъл, да позвъни на Тео по спешен въпрос на следния телефонен номер: (01)394 7521“.
— Така — казах.
— Така — повтори госпожа Йейтс. — Доста любопитно, не сте ли съгласна? Какво ли означават?