Тогава забелязах желязната пейка от другата страна на нисък жив плет и един възрастен мъж, станал на крака. От начина, по който беше приведен и стискаше с ръка облегалката на пейката, личеше, че е седял, преди да пристигнем, че се е изправил по навик, тласкан от старомодни обноски, които несъмнено е прилагал през целия си живот. Примигна зад дебелите лупи на очилата си.
— Здравейте — поздрави ме той. — Заповядайте при мен.
— Ще ви оставя — каза медицинската сестра. — Ще бъда вътре. Повикайте ме, ако ви трябва нещо.
Тя наведе глава, скръсти ръце и се отдалечи с енергична стъпка по пътеката от червени тухли. Вратата се затвори зад нея и двамата с Тео останахме сами в градината.
Беше дребничък, най-много метър и петдесет, с пълничко тяло, което човек би могъл да нарисува, ако е така настроен, като започне най-общо с формата на патладжан и постави колан през най-широката част. Посочи на другата страна с неравномерно покритата си с коса глава:
— Съзерцавах реката. Знаете ли, никога не спира.
Гласът му ми допадна. Нещо в топлия му тембър ми напомни за времето, когато бях мъничка, седях с кръстосани крака на прашния килим, докато някакъв възрастен с размазано лице свиреше монотонно и успокоително, а моето съзнание започваше да блуждае. Изведнъж си дадох сметка, че нямам представа как да подема разговора си с този стар човек. Че идването ми тук е било огромна грешка и че трябва незабавно да си тръгна. Тъкмо отворих уста да го кажа, когато той поде:
— Всъщност усуквах. Не се сещам коя сте. Извинете ме, паметта ми…
— … си е съвсем наред. Не се познаваме.
— Така ли? — Той се смълча и устните му бавно се движеха, докато премисляше нещата. — Разбирам… ами, няма нищо, сега сте тук, а аз нямам много посетители… Ужасно съжалявам, вече забравих името ви. Знам, че Джийн го каза, обаче…
Бягай, предупреждаваше ме съзнанието ми.
— Аз съм Еди — изрече устата ми. — Идвам по повод на обявата ви.
— На кое? — Той обхвана ухото си с длан, да не би да не е чул добре. — Обява ли казахте? Съжалявам, но ми се струва, че ме бъркате с някого.
Бръкнах в чантата си и извадих разпечатката от „Таймс“.
— Идвам заради Томас Кавил — поясних и вдигнах листа, за да го види.
Той обаче не гледаше към хартията. Бях го стреснала и цялото му лице се промени, а объркването бе изместено от задоволство.
— Чаках ви — нетърпеливо каза той. — Елате, седнете, седнете. За кого работите, за полицията ли? За военната полиция?
Полицията ли? Сега беше мой ред да се объркам. Поклатих глава.
Той се превъзбуди, стисна малките си ръце и заговори много бързо:
— Знаех, че ако живея достатъчно дълго, един ден някой ще прояви интерес към брат ми. Елате — махна ми нетърпеливо с ръка. — Седнете, моля. Кажете ми, какво има? Какво сте открили?
Бях абсолютно объркана. Нямах представа какво има предвид. Приближих и заговорих внимателно:
— Господин Кавил, мисля, че е станало някакво недоразумение. Не съм открила нищо и не работя в полицията. Нито за военните. Идвам, понеже се опитвам да издиря брат ви, да намеря Томас, и реших, че сигурно ще можете да ми помогнете.
Той наклони глава.
— Мислели сте, че аз мога… че аз мога да ви помогна? — Когато го осъзна, кръвта се смъкна от лицето му. Потърси опора в облегалката и кимна с горчиво достойнство, което ми причини болка, макар да не схващах причината. — Разбирам… — Лека усмивка. — Разбирам.
Бях го разстроила и макар да нямах представа как, нито пък какво общо може да има полицията с Томас Кавил, знаех, че трябва да кажа нещо, за да обясня присъствието си.
— Брат ви е бил учител на майка ми преди войната. Онзи ден двете с нея си говорихме и тя ми разказа какво вдъхновение е бил за нея. И колко съжалява, че е изгубила контакт с него. — Преглътнах, едновременно учудена и притеснена колко ми беше лесно да лъжа. — Тя се питаше какво ли е станало с него, дали е продължил да работи като учител и след войната, дали се е оженил.
Докато говорех, той отново бе отклонил вниманието си към реката и по погледа му отсъдих, че изобщо не вижда нищо. Във всеки случай не и нещата, които са там: нито хората, които крачеха по моста, нито малките лодки, които се поклащаха до далечния бряг, нито ферибота с туристи с насочени фотоапарати.
— Опасявам се, че ще ви разочаровам — каза той най-накрая. — Нямам никаква представа какво се е случило с Том.