Дори сега, толкова години по-късно, си личеше колко го боли. Можех само да предполагам какво е било навремето. Да изчезне твой скъп човек, а ти да не можеш да убедиш никой друг да ти помогне да го издириш. Но все пак. В село Милдърхърст ми казаха, че Томас Кавил не се появил в замъка, понеже избягал с друга жена. Дали само семейната гордост и лоялността караха Тео да вярва, че това бягство е лъжа?
— Вие не вярвате на писмото, така ли?
— Нито за секунда. — Ожесточението му режеше като нож. — Вярно е, че беше срещнал едно момиче и се беше влюбил. Сам ми го каза, пишеше ми дълги писма за нея — колко била красива, как с нея всичко на света изглеждало наред, че щели да се женят. Обаче не се канеше да бягат — нямаше търпение да я представи на семейството.
— Не сте ли я виждали?
Той поклати глава.
— Никой от нас не я е виждал. Причината беше свързана със семейството й и с това, че трябвало да го пазят в тайна, докато им съобщят новината. Имам усещането, че тези хора бяха доста издигнати.
Сърцето ми заби лудо, понеже разказът на Тео се припокриваше със скалъпената от самата мен история.
— Помните ли името на момичето?
— Той не ми го каза.
Задъхах се от безсилие.
— Том много държеше най-напред да се запознае с нейното семейство. Не мога да ви опиша колко ме е измъчвало това през годините — призна Тео. — Само да знаех коя е тя, може би щях да се ориентирам откъде да започна да търся. Ами ако и тя е изчезнала? Ако двамата заедно са претърпели нещастен случай? Ако семейството й разполага със сведения, които може да са от полза?
На върха на езика ми беше да му разкажа за Джунипър, обаче в крайна сметка размислих. Не виждах никакъв смисъл да събуждам надеждите му, при положение че семейство Блайд нямаха допълнителна информация за местонахождението на Томас Кавил и всички бяха убедени като полицията, че той е избягал с друга жена.
— Писмото — подех внезапно, — кой според вас го е изпратил, след като не е бил той? И защо? Защо някой ще прави такова нещо?
— Не знам, но ще ви кажа нещо. Том не се е женил за никого. Проверих в Гражданския регистър. Проверих и сред регистрираните смъртни случаи. Правя го всяка година за всеки случай. Нищичко. Няма и следа от него след 1941 година, все едно е изчезнал яко дим.
— Но хората не изчезват ей така.
— Не — съгласи се той е изморена усмивка, — не изчезнат. Цял живот се мъча да го намеря. Преди няколко десетилетия дори наех един човек. Пари на вятъра. Пръснах хиляди лири само и само някакъв идиот да ми каже, че Лондон по време на войната е изключително подходящо място за човек, решил да изчезне — въздъхна развълнувано той. — Изглежда, никой не даваше пет пари, че Том всъщност не е искал да изчезне.
— А обявите? — посочих към разпечатката, която още беше върху пейката помежду ни.
— Пусках ги, когато малкият ни брат Джоуи много се влоши. Реших, че си струва да опитам, в случай че съм грешал от самото начало и Том е някъде там и търси причина да се върне при нас. Джоуи беше простодушно момче, клетият, но обожаваше Том. За него щеше да значи много, ако можеше да го види още веднъж.
— Но нищо не сте научили.
— Нищо. Само няколко младежи, които се обадиха на шега.
Слънцето се беше спуснало ниско на небето и ранният здрач беше прозирен и розов. Ветрец близна ръката ми и аз установих, че отново сме сами в градината. Спомних си, че Тео е възрастен човек, който би трябвало да е вътре пред чиния с ростбиф, а не да тъгува по миналото.
— Захладня — казах. — Искате ли да влезем вътре?
Той кимна и се помъчи да се усмихне, но когато се изправихме, си пролича, че вятърът е напуснал платната му.
— Не съм глупав, Еди — каза той, когато стигнахме вратата. Отворих я, но той настоя да ме пропусне да вляза първа. — Знам, че повече няма да видя Том. Обявите, ежегодната проверка на регистрите, семейните снимки и разни други неща, които пазя, за да му ги покажа… правя го по навик и защото ми помага да понеса отсъствието му.
Прекрасно го разбирах.