От трапезарията се носеше някакъв шум — стържене на столове по пода, подрънкване на съдове, приглушени приятелски разговори, обаче той спря насред коридора. Зад него се виждаше изсъхнало пурпурно цвете, флуоресцентната тръба над главата му бръмчеше и аз забелязах нещо, което ми бе убягнало отвън. Бузите му лъщяха от сълзи.
— Благодаря ти — изненадващо каза той. — Не знам как си избрала точно днешния ден за посещението си, Еди, но се радвам, че го стори. Още от сутринта ми е тъжно — понякога става така — и ми беше приятно да си поговорим за Том. Само аз останах вече: братята и сестрите ми са ето тук — притисна той длан към сърцето си. — Липсват ми всичките, но нямам думи да опиша загубата на Том. Вината… — долната му устна потръпна и той се помъчи да я овладее, — усещането, че съм го предал. Че му се е случило нещо ужасно, а никой не знае, че светът и историята го смятат за предател, понеже аз не успях да докажа, че грешат.
Всяка частица от тялото ми копнееше да му помогна и да оправя нещата.
— Съжалявам, че не ви нося новини за Том.
Той поклати глава и лекичко се усмихна.
— Всичко е наред. Надеждата е едно, а очакването — съвсем друго. Не съм глупак. Дълбоко в себе си съзнавам, че ще отида в гроба, без да дам покой на Том.
— Иска ми се да можех да направя нещо.
— Елате да ме видите отново някой следобед — каза той. — Би било чудесно. Ще ви разкажа още за Том. За по-щастливите времена, обещавам.
1.
Градината на замъка Милдърхърст, 14 септември 1939 г.
Бушуваше война, а него го чакаше работа, обаче слънцето грееше силно и кръгло на небето, водата пръскаше сребристи отблясъци, а маранята се издигаше високо над него и Том реши, че кой знае защо, не било нередно да спре за малко и да се гмурне. Басейнът беше кръгъл и красиво построен, имаше каменен бордюр и дървена люлка, провесена от един дебел клон, така че той просто не успя да овладее смеха си, когато пусна платнената торба на земята. Ама че находка! Свали ръчния си часовник и внимателно го остави върху гладката кожена чанта, която беше купил преди една година и с която много се гордееше, изрита обувките си и разкопча ризата.
Кога за последен път беше плувал? Със сигурност не се беше случвало цяло лято. Група приятели бяха взели кола и бяха заминали на морето, една седмица в Девън през най-горещите августовски дни, които помнеха, а той трябваше да се присъедини към тях, обаче Джоуи се влоши, кошмарите започнаха и горкото дете не можеше да заспи, ако Том не седи до леглото и не си измисля истории за Подземния свят. След това лягаше в собственото си тясно легло, топлината се сгъстяваше по ъглите на стаята, докато той си мечтаеше за морето, но въпреки това не съжаляваше — не истински, не задълго. Беше готов на всичко за Джоуи — горкото хлапе, мъжкото му тяло затлъстяваше, а смехът му стана като на малко момченце, жестоката музика на този смях караше Том вътрешно да се гърчи от болка, като си спомняше какво дете беше Джоуи и какъв мъж беше станал.
Смъкна ръкавите на ризата си и откопча колана, отърси се от печалните стари мисли, а после и от панталоните си. Една голяма черна птица се изкашля над него и Том застина за миг, проточил шия и загледан към синьото небе. Слънцето блестеше силно, той примижа и проследи с очи как грациозният силует на птицата се понесе към гората в далечината. Въздухът беше наситен с уханието на нещо, което той не можеше да познае, но му харесваше. Цветя, птици, далечното бълбукане на водата върху камъните, пасторални миризми и звуци, излезли сякаш от страниците на Харди, и Том се въодушеви от усещането, че тези неща са действителни и че той се намира сред тях. Че това е неговият живот и той го живее. Долепи към гърдите си длан с разперени пръсти, слънцето топлеше голата му кожа, всичко му предстоеше и той изпита приятното усещане, че е млад и силен, че е тук и сега. Не беше религиозен, но в този момент със сигурност повярва.
Том хвърли поглед през рамо, но лениво и без да очаква нищо. По принцип не нарушаваше правилата, беше учител, трябваше да бъде за пример на учениците и сериозно се стараеше да е точно така. Но днешният ден, времето, току-що започналата война, уханието, донесено от вятъра, което не можеше да разпознае, всичко това му вдъхваше смелост. В крайна сметка той беше млад мъж, а на един млад мъж не му трябва много, за да се преизпълни с приятното волно усещане, че трябва тутакси да се възползва от земята и предлаганите от нея наслади, че правилата, свързани с притежанието и превенцията, макар и добронамерени, са само теоретични разпоредби от книгите и разговорите на треперещи адвокати с бели бради на площад „Линкълнс Ин Фийлдс“.