— Здравей, хлапе, как си?
Тя се закова на място, примигна объркано и той осъзна, че за нея е напълно нелогично да го види тук. Докато кучето обикаляше в кръг около Том, червенината по бузите й плъзна към шията, Мередит сведе очи към гуменките си и каза:
— Здравейте, господин Кавил.
— Дойдох да видя как си.
— Ами добре, господин Кавил. Живея в замъка.
Той се усмихна. Беше сладко дете, плахо, но умно. Имаше бърза мисъл и отлична наблюдателност, умееше да забелязва и най-дребните подробности, което й помагаше да прави изненадващи и оригинални описания. За жалост обаче, нямаше почти никаква вяра в себе си и не беше трудно да разбереш защо: родителите й изгледаха Том като безумец, когато им предложи тя да учи в гимназия след година-две. Том обаче продължи да ги обработва.
— В замък, значи! Провървяло ти е. Аз май никога не съм влизал в замък.
— Много е голям и тъмен, мирише на тиня и има много, много стълбища.
— Вече качи ли се по всички?
— По някои, но не и по стълбите към кулата.
— Така ли?
— Не ми е позволено да ходя там. Там работи господин Блайд. Той е писател, истински.
— Истински писател. Ако имаш късмет, може да ти подскаже някои неща.
Том се пресегна и закачливо я потупа по рамото.
Тя се усмихна стеснително, но доволно.
— Може би.
— Продължаваш ли да пишеш в дневника си?
— Всеки ден. Има много неща, за които да пиша.
Тя погледна крадешком към басейна и Том проследи погледа й. Дълги крака преминаха зад момичето, докато то се държеше за перваза. Неочаквано той се сети за един цитат от Достоевски: „Красотата е загадъчна и плашеща“. Том се прокашля.
— Добре, това е добре — каза той. — Колкото повече се упражняваш, толкова по-умела ще станеш. Не се задоволявай с нищо по-малко от най-доброто, на което си способна.
— Няма.
Той й се усмихна и кимна към папката си.
— Значи, мога да отбележа, че си щастлива? Че всичко е наред?
— О, да.
— Родителите ти липсват ли ти много?
— Пиша им писма — отговори Мередит. — Знам къде е пощата и вече им изпратих картичка с новия ми адрес. Най-близкото училище е в Тентърдън, но има автобус дотам.
— Брат ти и сестра ти също са близо до селото, нали?
Мередит кимна.
Той положи ръка върху главата й — косата й беше топла от слънцето.
— Всичко ще бъде наред, хлапе.
— Господин Кавил?
— Да?
— Само да видите книгите вътре. Има цяла стая, пълна с книги, с лавици от земята до тавана.
Той се усмихна широко.
— Е, чувствам се много по-добре от тази новина.
— Аз също. — Тя кимна към фигурата във водата. — Джунипър каза, че мога да чета която книга си поискам.
Джунипър. Тя се казваше Джунипър.
— Вече прочетох три четвърти от „Жената в бяло“, а после ще прочета „Брулени хълмове“.
— Ще влизаш ли, Мери? — Джунипър отново беше доплувала отстрани и викаше момичето. — Водата е прекрасна. Топла. Идеална. Синя.
Нещо в тези думи, изречени от нейната уста, накара Том да потръпне. До него Мередит поклати глава, понеже въпросът я свари неподготвена.
— Не умея да плувам.
Джунипър излезе от водата, навлече бялата си рокля през глава и тя залепна за мокрите й крака.
— Трябва да вземем мерки по въпроса, докато си тук. — Прибра мократа си коса на чорлава опашка и я преметна през рамо. — Има ли още нещо? — попита тя Том.
— Ами мисля, че бих могъл… — Той въздъхна, овладя се и започна отново: — Дали може да дойда да се срещна с другите членове на домакинството?
— Не — отсече Джунипър, без да трепне. — Идеята не е добра.
Той се почувства засегнат без причина.
— Сестра ми не обича непознати, особено от мъжки пол.
— Аз не съм непознат, нали, Мери?
Мередит се усмихна. Джунипър не.
— Нищо лично. Просто си е такава.
— Разбирам.
Тя застана близо до него, а от миглите й се стичаше вода, когато очите й се вторачиха в неговите. Не прочете в тях никакъв интерес, но пулсът му се учести.