Джунипър не знаеше откъде идват посетителите. Знаеше само, че най-ранните й спомени са за фигури в потоците от светлина около бебешкото й кошче. Бяха си там, преди тя да разбере, че другите не ги виждат. Наричаха я побъркана и откачена, зла и надарена, прогонила беше безброй бавачки, които не можеха да се примирят с въображаемите й приятели.
— Не са въображаеми — обясняваше Джунипър отново и отново възможно най-разумно, но явно английските бавачки не бяха готови да приемат истината. Една след друга си събираха нещата и настояваха за среща с баща й, а от своето скривалище във вените на замъка, от ъгълчето до една пролука сред камъните Джунипър се загръщаше с нова поредица от описания: „Тя е безочлива… Тя е твърдоглава…“, а веднъж дори: „Тя е обладана от зли сили“.
Всички имаха теория за посетителите. Д-р Финли смяташе, че те са „нишки от любознание и копнеж“, изпредени от собственото й съзнание и свързани по някакъв начин с обърканото й сърце, д-р Хайнстайн твърдеше, че са симптоми на психоза, и й даде цял куп хапчета, които щели да сложат край на това, татко твърдеше, че са гласове на нейни предци и че тя е била специално избрана да ги чува, Сафи настояваше, че Джунипър е съвършена каквато си е, а на Пърси й беше все тая. Тя твърдеше, че всички човешки същества на земята са различни, така че защо изобщо трябва да се категоризират нещата и хората да бъдат определяни като нормални или не?
Както и да е. Джунипър не седна на люлката, понеже така беше най-безопасно. Седна, понеже от там се виждаше най-добре видението в басейна. Тя беше любопитна, а той беше красив. Гладката му кожа, издуването и отпускането на мускулите на голите му гърди, когато дишаше, ръцете му. Ако си го беше измислила тя, беше се справила адски добре — той беше екзотичен и прекрасен, а тя искаше да го наблюдава колкото дълго трябва, докато се превърне отново в шарена сянка и се изгуби от погледа й.
Само дето не се случи това. Както си седеше, облегнала глава на въжето на люлката, той отвори очи, срещна нейните и заговори.
Това само по себе си не беше невиждано — и други посетители бяха заговаряли Джунипър, и то неведнъж, но сега за пръв път бяха във вид на млад мъж. На оскъдно облечен млад мъж.
Тя отговори, но съвсем кратко. Всъщност се подразни, не искаше той да говори, искаше само пак да затвори очи, да се отпусне върху искрящата водна повърхност и да я остави да го наблюдава. Да съзерцава танца на слънчевите отблясъци по ръцете и краката, по много, много дългите му ръце и крака, по изключително красивото му лице и да се съсредоточи над странното си усещане като подрънкване на докосната струна някъде дълбоко в корема й.
Не познаваше много мъже. Татко, разбира се, но той не се броеше, кръстника й Стивън, няколко възрастни градинари, които работеха в имението през годините, и Дейвис, който се грижеше за даймлера.
Обаче този беше различен.
Джунипър се помъчи да не му обръща внимание, надяваше се той да схване намека и да престане да опитва да я заговори, но той упорстваше. Казвал се Томас Кавил. Обикновено нямаха имена. Не и нормални имена.
Тя също се гмурна в басейна, а той побърза да излезе. Тогава тя забеляза, че на слънцето има дрехи, неговите дрехи, което наистина беше много странно.
И после се случи най-странното от всичко. Дойде Мередит — най-сетне освободена от стаята за шев на Сафи — и двамата с мъжа поведоха разговор.
Джунипър ги наблюдаваше от водата, за малко не се удави от смайване, понеже едно нещо знаеше със сигурност — нейните посетители бяха невидими за другите хора.
Джунипър живееше в замъка Милдърхърст, откакто се помнеше. Беше родена, както баща си и сестрите си, в една стая на втория етаж. Познаваше замъка и горите му, както може да се очаква човек да познава единствения свят, който е обитавал. Тук беше в безопасност, беше обичана и задоволена. Четеше, пишеше, играеше и мечтаеше. От нея не се очакваше нищо друго, освен да бъде точно това, което беше. Понякога — в още по-голяма степен.
— Ти, малката ми, си създание на замъка — често й повтаряше баща й. — Ти и аз сме еднакви.
Много дълго това обяснение напълно задоволяваше Джунипър.
Напоследък обаче нещата започнаха да се променят по начин, който не можеше да обясни добре. Понякога се будеше нощем от необясним копнеж в душата, от желание, подобно на глад, но не знаеше за какво. Неудовлетворение, копнеж и дълбока зейнала липса, обаче нямаше представа как да я запълни. Нямаше представа какво й липсва. Ходеше и тичаше, пишеше бързо и ожесточено. Думи, звуци напираха в главата й, настояваха да бъдат пуснати на воля и за нея беше облекчение да ги излее върху хартията. Не се измъчваше, не размишляваше, никога не препрочиташе написаното, стигаше й да освободи думите, за да заглуши гласовете в главата си.