— Това момче е хулиган. Получи си заслуженото. — После татко се усмихна, но в очите му се спотайваше мъка. — Правилата са различни за хора като теб, Джунипър, за хора като нас.
— Е? — попита Мередит. — От какво се страхуваш?
— Мисля, че се страхувам да не стана като баща си — отговори Джунипър, загледана към тъмните окрайнини на гората Кардейкър.
— Какво искаш да кажеш?
Нямаше как да обясни, нямаше как да натовари Мередит с неща, които тя не биваше да узнава. Страхът, пристегнал здраво като с ластик сърцето на Джунипър, ужасът, че ще завърши живота си като безумна старица, която ще се щура по коридорите на замъка, давейки се в море от хартия и боейки се от съществата, които сама е създала. Сви рамене, за да придаде по-безгрижно звучене на признанието си.
— Нали се сещаш? Че никога няма да се махна от това място.
— Че защо ще искаш да се махнеш?
— Сестрите ми ме задушават.
— Моята сестра много би желала да ме задуши.
Джунипър се усмихна и тръсна пепел във водосточната тръба.
— Сериозно ти говоря. Тя ме мрази.
— Защо?
— Понеже съм различна. Защото не искам да съм като нея, макар че всички очакват точно това.
Джунипър дръпна продължително от цигарата си, наклони глава и се загледа към света отвъд замъка.
— Как може човек да избяга от съдбата си, Мери? Това е въпросът.
Мълчание, после се разнесе тих и практичен глас.
— Има влакове, струва ми се.
Отначало Джунипър си помисли, че не е чула добре. Погледна към Мередит и установи, че детето говори съвсем сериозно.
— Е, има и автобуси, но според мен влакът се движи по-бързо. И вози по-плавно.
Джунипър просто не се сдържа и се разсмя — силно и разтърсващо, от дълбините на съществото си.
Мередит се усмихна неуверено и Джунипър я притисна силно в прегръдката си.
— О, Мери — възкликна тя, — имаш ли представа, че си наистина абсолютно съвършена?
Мередит грейна и двете се излегнаха върху керемидите и започнаха да се любуват как следобедът плъзва по небето.
— Разкажи ми нещо, Мери.
— Какво?
— Разкажи ми повече за Лондон.
1992 г.
Татко ме чакаше, когато се върнах от посещението си при Тео Кавил. Още дори не бях залостила входната врата, когато звънецът в стаята му издрънча. Качих се право горе и го заварих да седи, облегнат на възглавниците, стиснал в ръцете си линийката и чашата, които мама му беше донесла след вечеря, и престорено изненадан.
— О, Еди! — възкликна той и погледна към часовника на стената. — Не те очаквах. Изгубил съм представа за времето.
Доста невероятно твърдение. Моята книга „Човека от калта“ лежеше обърната върху одеялото до него, а на коленете си беше опрял тетрадката със спирала, която наричаше „изследователски дневник“. Сцената издаваше, че цял следобед е размишлявал над загадките, свързани с Човека от калта, и освен това беше вперил жаден поглед в разпечатките, които стърчаха от чантата ми. Не знам кой дявол ме накара в този момент да се прозея, да потупам устата си с ръка и бавно да се запътя към креслото от другата страна на леглото му. Настаних се удобно, усмихнах се и накрая той не издържа.
— Май не ти е провървяло в библиотеката. Нещо за стари случаи на отвличания в замъка Милдърхърст?
— О, разбира се, съвсем забравих.
Извадих папката от чантата си, разлистих страниците и му подадох разпечатките от статиите с отвличанията, за да ги разгледа.
Той ги прелисти една след друга с нетърпение, което ме накара да се почувствам жестока, задето го бях накарала да чака така. Лекарите ни бяха обяснили опасността от депресия при сърдечноболните, особено при човек като баща ми, свикнал да бъде зает и важен и вече преживял едно сътресение с неотдавнашното си пенсиониране. Ако виждаше за себе си бъдеще като литературен детектив, нямаше да го спирам. Пък това ми се струваше много по-хубава житейска цел от нескончаемото поправяне на домакински уреди, които и бездруго изобщо не бяха повредени. Реших да се постарая повече.