— Нещо съществено, татко?
Забелязах, че запаленото му изражение започна да угасва.
— Нито един от тези случаи не е свързан с Милдърхърст.
— Боя се, че е така. Поне не пряко.
— Сигурен бях, че ще има нещо.
— Съжалявам, татко. Направих всичко по силите си.
Той си лепна храбро изражение.
— Ти не си виновна, Еди, не бива да се обезсърчаваме. Просто трябва да помислим за странична възможност. — Той потупа брадичката си с химикалката и после я насочи към мен. — Цял следобед изучавам книгата и съм сигурен, че е свързано с рова. Няма друг начин. В твоята книга за Милдърхърст пише, че Реймънд Блайд наредил да запълнят рова, преди да напише „Човека от калта“.
Кимнах възможно най-убедено и реших да не му напомням за смъртта на Мюриъл Блайд и за последвалата я скръб на Реймънд.
— Ами това е — оживено каза той. — Би трябвало да означава нещо. И онова дете на прозореца, отвлечено, докато родителите му спели? Всичко е налице, трябва само да го свържа правилно.
Той отново насочи вниманието си към статиите, прочете ги бавно и старателно си записа нещо бързо и отривисто. Помъчих се да се съсредоточа, но ми беше трудно, при положение че истинска загадка занимаваше съзнанието ми. Накрая зареях поглед през прозореца към вечерния здрач — полумесецът на луната беше високо в пурпурното небе и върху него преминаваха ефирни облаци. Мислех за Тео и за брат му, изчезнал яко дим преди петдесет години, когато не се явил в замъка Милдърхърст. Бях потърсила Тео Кавил с надеждата да науча нещо, което да ми помогне да разбера по-добре лудостта на Джунипър, и макар да не бе станало така, срещата ми с Тео несъмнено промени начина, по който възприемах Том. Той не беше никакъв измамник, а ако брат му беше прав, бе сериозно наклеветен човек. Със сигурност и от мен.
— Не ме слушаш.
Отместих поглед от прозореца и примигнах: татко ме гледаше укорително над очилата си за четене.
— Изложих ти много разумна теория, Еди, а ти не си чула нито дума.
— Напротив, чух. Ровът, деца… — Намръщих се, размърдах се. — Лодки?
Той изсумтя възмутено.
— По-лоша си и от майка си. Напоследък и двете сте ужасно разсеяни.
— Не разбирам за какво говориш, татко. — Облегнах лакти на коленете си и зачаках. — Ето, слушам те. Разкажи ми теорията си.
Раздразнението му не можеше да се мери с въодушевлението и той тутакси заобяснява:
— Ето тази статия ме накара да се замисля. Неразрешен случай на отвличане на момче от спалнята му в голяма къща близо до Милдърхърст. Прозорецът бил оставен широко отворен, макар бавачката да твърдяла, че го е проверила, когато децата си легнали, а по земята нямало следи от стълба. Случило се през 1872 година, когато Реймънд би трябвало да е шестгодишен. Достатъчно голям, за да има ярки впечатления от случилото се, нали?
Струваше ми се възможно. Поне не беше невъзможно.
— Определено, татко. Звучи твърде вероятно.
— Работата е там, че тялото на момчето било открито след продължително издирване — усмихна се той, горд от себе си и удължавайки напрежението — на дъното на калното езеро в имението. — Очите му потърсиха моите и усмивката му угасна. — Какво има? Защо ме гледаш така?
— Аз… понеже това е ужасно. Горкото момченце. Горкото му семейство.
— Да, разбира се, но се е случило преди сто години и всички отдавна вече са мъртви, така де… Сигурно е било ужасно и за момченцето, което живее в съседния замък, да слуша как родителите му обсъждат случилото се.
Спомних си катинарите на прозореца в детската стая и обяснението на Пърси Блайд, че Реймънд бил луд на тема сигурност заради някакво събитие от детството му. Всъщност татко имаше основание.
— Така е.
Той се намръщи.
— Обаче още не съм сигурен каква е връзката с рова в Милдърхърст. Нито пък как окаляното телце на момчето се е превърнало в мъж, който живее на дъното на пълен с тиня ров. Нито пък защо описанието на човека, който се появява оттам, е толкова живо…
На вратата тихо се почука и ние двамата се обърнахме към мама, която стоеше на прага.