Татко покри ръката ми със своята.
— И на мен.
Нощният вятър се заигра с пердето до рамото ми и аз потреперих.
— Преди, като малка, си мислех, че у дома има призрак. Понякога ви чувах да си говорите с мама. Да споменавате името му, но влезех ли в стаята, млъквахте. Веднъж попитах мама за него.
Той вдигна глава и очите му потърсиха моите.
— И тя какво ти каза?
— Че си въобразявам разни неща.
Татко вдигна ръка, вгледа се намръщено в нея, стегна пръсти в невидим юмрук, сякаш мачкаше невидим лист хартия, и въздъхна.
— Смятахме, че постъпваме правилно. Правехме всичко по силите си.
— Знам.
— Майка ти…
Той стисна устни, за да преодолее мъката, и частица от мен закопня да го избави от страданието. Но не можех. Отдавна чаках да науча тази история — в крайна сметка тя описваше моето отсъствие — и бях алчна за всяка трохичка, която той решеше да ми подхвърли. Татко подбра следващите си думи толкова внимателно, че бе мъчително да го гледаш.
— Майка ти го понесе особено тежко. Винеше себе си. Не можеше да приеме случилото се — преглътна той мъчително, — а случилото се с Даниъл беше злополука. Тя си втълпи, че по някакъв начин го е предизвикала, че заслужава да изгуби дете.
Останах без думи, и не защото онова, което описваше той, беше толкова ужасно, толкова тъжно, а защото изобщо ми го казваше.
— Но защо си е мислела такова нещо?
— Не знам.
— Състоянието на Даниъл не е било наследствено.
— Не.
— Просто…
Затърсих думи, които не бяха „едно от дежурните неща“, но не успях да намеря.
Татко затвори корицата на тетрадката си със спирала, остави я върху „Човека от калта“ и премести всичко на нощното шкафче. Явно нямаше да чете тази вечер.
— Понякога, Еди, чувствата на човек не са рационални. Поне външно не изглеждат така. Трябва да поровиш по-надълбоко, за да разбереш какво се крие в основата.
Успях само да кимна, понеже денят вече беше много странен, а сега баща ми ми напомни за тънкостите в човешката природа, а всичко заедно беше прекалено объркано, за да го проумея.
— Винаги съм подозирал, че е свързано с нейната майка, с кавга, която са имали помежду си преди години, когато майка ти още била младо момиче. След това двете се отчуждили. Така и не научих подробностите, но каквото и да й бе казала баба ти, Мередит си го спомни, когато Даниъл умря.
— Но баба никога не би наранила мама, поне не умишлено.
Той поклати глава.
— Не се знае, Еди. При хората никога не се знае. Никога не ми е допадало как баба ти и Рита се сдружават срещу майка ти. Оставяше ми лош вкус. Двете се настройваха срещу нея и използваха теб като клин.
Неговото тълкуване на положението ме учуди, загрижеността в гласа му ме трогна. Рита намекваше, че мама и татко са сноби, че се отнасят високомерно с другата страна на семейството, но да чуя тези думи от устата на татко… Е, започнах да се чудя дали нещата всъщност са толкова ясни, колкото си представях.
— Животът е твърде кратък, за да допускаме разриви, Еди. Днес си тук, утре те няма. Не знам какво се е случило между теб и майка ти, но тя е нещастна, това прави и мен нещастен, а аз съм един възрастен мъж, който се възстановява след инфаркт, така че чувствата ми следва да бъдат взети под внимание.
Усмихнах се, той също.
— Сдобри се с нея, Еди, скъпа. — Кимнах. — Главата ми трябва да е бистра, ако искам да разгадая тази история с „Човека от калта“.
По-късно през нощта седях върху леглото си, разтворила страниците с обяви за наеми пред себе си, заграждах с кръгчета наемите за апартаменти, които нямаше никаква надежда да си позволя, и мислех за чувствителната, забавна, смееща се и плачеща жена, която не бях имала шанс да опозная. Загадка на една от онези снимки с дати — квадратни, със заоблени краища и меки, пастелни тонове, — облечена с клоширани панталони и блуза на цветя, стиснала ръката на малко момче с подстригана на паничка коса и кожени сандали. Момче, което обичаше да скача и чиято смърт не след дълго щеше да я съкруши.
Мислех и за предположението на татко, че мама вини себе си за смъртта на Даниъл. За убеждението й, че е заслужавала да изгуби дете. Нещо в начина, по който го каза, може би как употреби думата „изгубила“, в подозрението му, че това е свързано с нейно спречкване с баба, ме накара да се замисля за последното писмо на мама до родителите й. За молбите да й позволят да остане в Милдърхърст, за настойчивото й твърдение, че най-сетне е установила къде й е мястото, за увереността й, че този избор не означава, че баба я е „изгубила“.