— Ами онова в края — че е уплашена? Какво иска да каже?
— Малко е странно — съгласи се мама. — Допускам, че тя помнеше този разговор като пример за приятелството ни. Прекарвахме заедно толкова много време, правехме толкова много неща — не съм сигурна защо Джунипър спомена точно това. — Погледна ме и аз разбрах, че е искрено озадачена. — Джунипър беше безстрашен човек, на нея дори не й хрумваше да се страхува от нещата, от които обикновено се боят другите хора. Плашеше я единствено мисълта, че ще стане като баща си.
— Като Реймънд Блайд? В какъв смисъл?
— Така и не ми каза, не точно. Той беше объркан възрастен джентълмен и писател, също като нея — обаче вярваше, че героите му оживяват и щели да го погнат. Веднъж го срещнах погрешка. Обърках се и се озовах в неговата кула — беше много плашещ. Сигурно това е имала предвид.
Със сигурност беше възможно, върнах се мислено към посещението си в село Милдърхърст и историите, които ми разказаха за Джунипър. Периодите от време, които й се губеха. Сигурно за момиче, което получава такива кризи, е било много мъчително да наблюдава как на стари години баща й постепенно губи разсъдък. Оказва се, че е имала основание да се тревожи.
Мама въздъхна и разроши косата си с една ръка.
— Всичко обърках. Джунипър, Томас… а сега и ти си търсиш квартира под наем заради мен.
— Това не е вярно — усмихнах се. — Преглеждах обявите за наеми, понеже съм на трийсет години и не мога да живея у дома завинаги, независимо че чаят, който ти приготвяш, е много по-вкусен.
Тогава тя също се усмихна, а аз усетих прилив на дълбока обич, вълнуващо усещане, дремало много дълго време.
— Освен това аз обърках всичко. Не биваше да чета писмата ти. Можеш ли да ми простиш?
— Не е нужно да питаш.
— Просто исках да те опозная по-добре, мамо.
Тя докосна ръката ми леко като перце — разбираше ме.
— От тук чувам как стомахът ти се бунтува, Еди. Да слезем в кухнята да ти приготвя нещо за хапване.
Докато си блъсках главата какво се е объркало между Томас и Джунипър и дали изобщо има някаква вероятност да узная, се случи нещо напълно неочаквано. Беше сряда по обед и двамата с Хърбърт се връщахме с Джес от обичайната ни разходка из Кенсингтън Гардънс. Обърнете внимание, че връщането ни беше много по-живописно, отколкото подсказва описанието: Джес не обича да върви, безпрепятствено демонстрира настроенията си и изразява протеста си, като спира през петнайсет метра или души из канавките, преследвайки най-различни загадъчни миризми.
С Хърбърт я чакахме да се върне от поредното душене, когато той попита:
— Как е животът на семейния фронт?
Разказах му сбита версия на последните събития.
— Не искам да прибързвам, но според мен стигнахме пред нова и по-ярка зора.
— Значи, засега си преустановила плановете да се преместиш? — попита той и отклони Джеси от купчина подозрително вонлива пръст.
— Боже, не! Баща ми намеква, че ще ми купи личен халат и ще сложи трета закачалка в банята, само да се изправи на крака. Боя се, че ако не се откопча скоро, с мен ще е свършено завинаги.
— Звучи ужасно. Нещо от обявите?
— Много. Но трябва да изкрънкам от шефа си огромно увеличение на заплатата, за да си ги позволя.
— А какви са шансовете ти?
Размърдах неопределено пръсти.
— Е — каза Хърбърт и ми подаде каишката на Джеси, за да извади цигарите си, — шефът ти може и да не ти увеличи заплатата, но пък има идея.
— Каква идея? — извих вежди.
— Много хубава, струва ми се.
— Нима?
— Всяко нещо с времето си, Еди, скъпа — намигна ми той над цигарата си. — Всяко нещо с времето си.
Завихме към улицата на Хърбърт и заварихме пощальона да се кани да пусне някакви писма в процепа. Хърбърт докосна шапката си за поздрав и пое стиската пликове под мишница, докато отключваше да влезем. Джес по навик се запъти право към тронната си възглавница под бюрото на Хърбърт, настани се изкусно и ни удостои с поглед, в който се четеше наранено възмущение.
Ние с Хърбърт си имаме собствени навици след разходка, така че когато той затвори вратата и каза:
— Угощение или пощата, Еди? — аз вече отивах към кухнята.
— Аз ще приготвя чай, а ти прочети пощата.