— Нима?
О, ужасна суета, която си проси комплимент! Права беше, че не ми обръщаше внимание.
— И всички ние в „Пипин“ гледаме на тази възможност положително. Питаме се дали сестрите не изявиха толкова конкретно желание, понеже най-накрая са готови да говорят за извора на вдъхновение на книгата. Едва ли е нужно да ви обяснявам колко сполучлив удар би било, ако откриете истината в основата на написването на книгата.
Не се налагаше. Баща ми вече вършеше прекрасна работа.
— Е, какво ще кажете?
Какво да кажа ли? Пърси Блайд беше помолила лично за мен. Канеха ме да пиша за „Човека от калта“, да разговарям отново със сестрите Блайд, да ги посетя в замъка. Какво можех да кажа?
— Ще го направя.
— Бях на премиерата на пиесата — каза Хърбърт, след като му преразказах разговора.
— На „Човека от калта“?
Той кимна, а Джес зае позиция до краката му.
— Не съм ли го споменавал?
— Не.
Не беше толкова странно, колкото изглежда на пръв поглед, че не го бе споменавал. Родителите на Хърбърт бяха свързани с театъра и той беше прекарал голяма част от детството си зад арката на авансцената.
— Бях към дванайсетгодишен — каза той — и го помня, понеже беше едно от най-удивителните неща, които съм виждал. Прекрасно в редица отношения. В средата на сцената беше издигнат замъкът, но го бяха построили върху наклонен диск, така че кулата сочеше към публиката и от залата се виждаше право през прозореца на таванската мансарда в стаята, където спяха Джейн и брат й. Ровът се намираше на самия ръб на диска и беше осветен отзад, затова, когато Човека от калта най-сетне се появи, когато започна да се катери по камъните на замъка, върху публиката паднаха издължени сенки, сякаш калта от разказа, влагата, мракът и самото чудовище се пресягат да те докоснат.
Потръпнах театрално и си спечелих подозрителен поглед от Джес.
— Звучи като кошмар. Нищо чудно, че го помниш толкова добре.
— Доста, но имаше и още нещо. Помня специално онази нощ заради неразборията сред публиката.
— Каква неразбория?
— Гледах от кулисите, така че видях, когато се случи. Някакво вълнение в ложата на автора, хора се изправиха, разплака се дете, на някой не му беше добре. Повикаха лекар и част от семейството се оттегли зад сцената.
— От семейство Блайд ли?
— Така допускам, но признавам, че когато вълнението приключи, изгубих интерес. Представлението продължи — мисля, че инцидентът беше съвсем бегло споменат във вестниците на следващия ден. За момче като мен обаче си беше голямо вълнение.
— Научи ли какво се е случило?
Мислех за Джунипър и за нейните кризи, за които бях чувала толкова.
Той поклати глава и допи чая си.
— Просто поредният колоритен момент в театъра. — Пъхна цигара в устата си и си дръпна ухилено. — Стига сме говорили за мен. Какво ще кажеш за поканата от замъка за младата Еди Бърчил? Голямо приключение, нали?
Грейнах, не се сдържах, но изражението ми се помрачи, когато размислих над обстоятелствата около назначението ми.
— Мъчно ми е за другия писател, когото са ангажирали преди мен.
Хърбърт махна с ръка и по килима се посипа пепел.
— Не си виновна ти, Еди, скъпа. Пърси Блайд те е поискала — и тя е човек.
— След като вече я познавам, не съм толкова сигурна.
Той се засмя, известно време пуши, после каза:
— Другият автор ще го преглътне — всичко е позволено в любовта, на война и в издателския бранш.
Сигурна бях, че изместеният писател не изпитва никаква любов към мен, но се надявах и да не поведе война.
— Джудит Уотърман ми каза, че той предложил да предаде бележките си. Днес следобед ще ми ги изпрати.
— Много добре, много почтено от негова страна.
Със сигурност беше, но ми хрумна и още нещо.
— Нали няма да те оставя в трудно положение, като замина? Ще се оправиш ли сам?
— Ще ми е трудно — каза той и сбърчи чело в шеговито упорство. — Но мисля, че ще го понеса смело.
Направих му физиономия.
Той се изправи и потупа джобовете си за ключовете от колата.
— Съжалявам, че имаме час при ветеринаря и няма да съм тук, когато пристигнат бележките. Отбележи най-хубавите места, моля те.