— На всяка цена.
Той повика Джес да го последва, после стисна лицето ми между ръцете си толкова силно, че усетих тремора в тях, когато лепна по една мустаката целувка на двете ми бузи.
— Бъди бляскава, скъпа моя.
Пакетът от „Пипин Букс“ пристигна следобед по куриер точно когато затварях. Замислих се дали да не отнеса всичко вкъщи и да го отворя спокойно и професионално, но после се отказах. Пъхнах ключа обратно в ключалката, отново запалих лампите и забързах към бюрото, отваряйки пакета мимоходом.
Докато вадех дебела пачка с листове, отвътре изпаднаха две касети. Имаше повече от сто страници, пристегнати с две големи щипки. Най-отгоре намерих писмо от Джудит Уотърман и сбито представяне на проекта, което в основни линии гласеше следното:
„НЮ ПИПИН КЛАСИКС е вълнуващо ново издание на ПИПИН БУКС, което ще представи на стари и нови читатели някои от любимите ни класически текстове. С нови обложки и красиви нови подвързии, с различни декоративни форзаци и нови биографични въведения, тези издания обещават да се превърнат в динамично издателско присъствие през следващите години. Като се започне от «Истинската история на Човека от калта» на Реймънд Блайд, изданията на НПК ще бъдат номерирани и читателите ще могат да ги колекционират.“
В долния край на писмото със звездичка Джудит беше добавила написана на ръка бележка:
„Еди, разбира се, от теб зависи какво ще напишеш, обаче по време на първоначалните ни обсъждания се чудехме дали, предвид на онова, което вече се знае за Реймънд Блайд, и понеже той толкова неохотно говори за вдъхновението си, няма да е интересно да се напише материал, в центъра на който да са трите му дъщери, които отговарят на въпроси за това, какво е да си отраснал на мястото, откъдето е Човека от калта.
Ще видиш, че в записа на разговора първият ни автор Адам Гилбърт е включил подробни описания и впечатленията от първото си посещение в замъка. Разбира се, можеш да работиш с тези материали, но несъмнено ще ти се иска да проведеш собствено проучване. Всъщност Пърсифон Блайд беше учудващо услужлива в това отношение и предложи да ги посетиш. (От само себе си се разбира, че ако тя издаде какъв е произходът на историята, ние ще се радваме да го включиш в материала си!).
Бюджетът не е голям, но има достатъчно, за да финансираме престой в село Милдърхърст.
Имаме договореност с госпожа Мерилин Бърд от пансиона «Хоум Фарм» наблизо. Адам беше доволен от хигиената и удобствата в стаята, а цената включва и храна. Госпожа Бърд ни препоръча четиридневен престой от 31 октомври, така че когато се чуем, те моля да ми кажеш дали да направим резервация.“
Обърнах писмото, плъзнах длан по заглавната страница от купчината на Адам Гилбърт и се отдадох на този крайно вълнуващ момент. Струва ми се, че всъщност дори се усмихнах, когато отгърнах страницата. Със сигурност прехапах устни. Твърде силно, затова го помня толкова ясно.
Четири часа по-късно бях прочела всичко и вече не седях в тих кабинет в Лондон. Там бях, разбира се, но и не бях. Намирах се на километри, в един тъмен и заплетен замък в Кент, с три сестри, с техния внушителен баща и с един ръкопис, който тепърва щеше да се превърне в книга, която пък щеше да стане класика.
Оставих преписите на интервютата, станах от бюрото и се протегнах. После се изправих и отново се протегнах. Имах някакво схващане в основата на гръбнака — чувала съм, че така става, ако четеш, преметнал крак връз крак върху бюрото, — и аз се помъчих да го освободя. Времето и малко пространство дадоха възможност на някои мисли да се надигнат от дъното на океана на ума ми и върху повърхността се понесоха основно две неща. Първо, бях впечатлена от майсторството на Адам Гилбърт. Бележките му представляваха буквална транскрипция на записаните на касетите интервюта и бяха напечатани на старомодна пишеща машина, с безупречно написани на ръка анотации, където беше нужно, и толкова подробни, че приличаха повече на сценарии, отколкото на интервюта (имаха и ремарки в скоби, описващи и най-дребното действие на субектите). И може би точно затова ми хрумна следващото нещо — имаше един очевиден пропуск. Коленичих на стола си и отново разлистих купчината, за да потвърдя, като проверявах листовете и от двете страни. Не пишеше нищо за Джунипър Блайд.
Бавно забарабаних с пръсти по купа листове: имаше много основателни причини Адам Гилбърт да я пропусне. Разполагаше с предостатъчно материал, и без да прави допълнителен коментар за нея, тя не е била родена, когато „Човека от калта“ е излязла за пръв път, беше си Джунипър… Но въпреки това ме глождеше. А когато нещо ме гложди, перфекционистът у мен много се дразни. А аз не обичам да се дразня. Сестрите Блайд са три. Затова тяхната история не бива — не може — да бъде написана без гласа на Джунипър.