Добре, че не можеше да ме види. Нямаше никакво достойнство в начина, по който буквално бях налапала телефонната слушалка от нетърпение.
— Един инцидент от 1935 година. Може да се каже скандал.
Той остави последната дума да увисне между нас с нещо като загадъчно задоволство и аз живо си го представих: облегнат на стола си от варено дърво, с къс домашен халат, изпънат от коремчето му, стиснал между зъбите си топла лула.
— Какъв скандал? — попитах приглушено като него.
— Казаха ми, че било за някаква „лоша работа“, свързана със сина на техен служител. Един от градинарите. Подробностите бяха доста неясни, а не намерих никакво официално потвърждение, но се говореше, че двамата се счепкали и той се оказал набит и насинен.
— От Джунипър ли? — Представих си слабичката жена, която бях видяла в Милдърхърст, крехкото момиче от снимките. Постарах се да сдържа смеха си. — Когато била тринайсетгодишна?
— Така намекваха, но изречено на глас, наистина звучи доста невероятно.
— А той какво казвал? Че Джунипър го е направила?
— Самият той не твърдял подобно нещо. Надали много младежи биха признали доброволно, че слабичко момиче като нея ги е надвило. Майка му обикаляла замъка и предявявала претенции. Доколкото разбрах, Реймънд Блайд им платил. Под формата на премия за бащата, който, изглежда, работел в имението през целия си живот. Обаче слуховете не заглъхнали изцяло и в селото още се говореше.
Имах чувството, че Джунипър е човек, за когото хората обичат да говорят: семейството й беше важно, тя беше красива и надарена — по думите на мама омагьосваща — но въпреки това: Джунипър побойничка? Беше най-малкото невероятно.
— Вижте, сигурно са само празни приказки. — Тонът на Адам отново стана по-лековат, сякаш беше прочел мислите ми. — Надали е свързано с причината сестрите й да ми забранят да разговарям с нея.
Кимнах бавно.
— Най-вероятно са искали да не я подлагат на стрес. Тя не е добре, със сигурност не обича да се среща с непознати, а и не е била родена, когато е била написана книгата.
— Имате право — отговорих. — Сигурно това е причината.
Но не бях сигурна. Изобщо не можех да си представя близначките да се тревожат за отдавна забравена случка със сина на някакъв градинар, но не можех да се отърся от убеждението, че зад всичко се крие още нещо. Затворих телефона и отново се озовах в онзи тъмен коридор, между Пърси, Сафи и Джунипър, и се почувствах като дете, което е достатъчно голямо, за да усети определен оттенък, но е безнадеждно неспособно да го разчете.
В деня, когато трябваше да замина за Милдърхърст, мама дойде рано в стаята ми. Слънцето още се криеше зад стената на „Сингър и синове“, но аз бях будна вече от около час и се вълнувах като дете на първия учебен ден.
— Искам да ти дам нещо — каза тя. — По-скоро да ти го заема. Много ми е скъпо.
Чаках и се чудех какво ли е. Тя бръкна в джоба на халата си и извади някакъв предмет. Очите й се вгледаха в моите за кратко, после ми го подаде. Книжчица с кафяви кожени корици.
— Каза, че искаш да ме опознаеш по-добре. — Стараеше се да бъде храбра, да не допусне гласът й да трепери. — Всичко е тук. Личността, която бях преди, е тук.
Взех дневника, притеснена като неопитна майка с новородено. Благоговеех пред неговата ценност, боях се да не го повредя, бях смаяна, трогната и признателна на мама, задето ми поверява такова съкровище. Не се сещах какво да кажа, тоест хрумваха ми много неща, но в гърлото ми беше заседнала бучка, образувала се с години, която не се махаше.
— Благодаря ти — успях да изрека, преди да се разплача.
Очите на мама се замъглиха тутакси в отговор и двете едновременно протегнахме ръце и се притиснахме силно в прегръдка.
3.
20 април 1940 г.
Все така ставаше. След мразовитата зима пролетта пристигна с широка грейнала усмивка и денят беше съвършен — факт, който Пърси не можеше да възприеме по друг начин, освен като оскърбление от страна на Бог. Тя тутакси стана неверница, както си стоеше в селската църква, в далечния край на семейната им пейка, проектирана от баба й и изваяна от Уилям Морис, и наблюдаваше как викарият господин Гордън обявява Хари Роджърс и Люси Мидълтън за съпруг и съпруга. Цялото събитие й създаваше леко шупливото усещане за кошмар, макар да бе възможно роля за това да играе и количеството уиски, с което се бе подкрепила предварително.