— И вие ми липсвахте, мамо. Много ми се искаше да ви дойда на гости, обаче нямаше влакове. Всички бяха нужни за войниците.
— Рита се прибира с нас днес. — Мама остави чашата върху чинийката, решително оправи лъжичката и избута чашата. — Намерихме й работа в един фризьорски салон на „Олд Кент Роуд“. Започва в понеделник. Отначало ще чисти, но ще я научат и да подстригва, и да къдри — блеснаха доволно очите на мама. — В момента има възможности, Мери, понеже повечето по-големи момичета работят във фабриките или в селското стопанство. Хубави възможности за момичета без изгледи за нещо друго.
Разумно беше. Рита постоянно се суетеше с косата си и с безценната си сбирка от разкрасяващи средства.
— Звучи чудесно, мамо. Приятно е да имаш някой от семейството, който да се грижи за косата ти.
Думите й явно не харесаха на мама.
Пърси Блайд извади цигара от сребърната си табакера, която Сафи настояваше да използва в компания, и отупа джобовете си за кибрита.
Татко се прокашля.
— Работата е там, Мери… — каза той и неловкият му тон не беше утеха за следващите му думи: — Двамата с майка ти мислехме, че и за теб е време.
В този момент Мередит разбра. Родителите й искаха тя да се прибере у дома, да стане фризьорка, да напусне Милдърхърст. Дълбоко в корема й се образува топка от паника и започна да се търкаля напред-назад. Мередит примигна няколко пъти, оправи очилата си и каза, заеквайки:
— Но аз… аз не искам да ставам фризьорка. Сафи казва, че е важно да завърша образованието си. Че мога дори да се запиша в гимназия след края на войната.
— Майка ти просто иска да се погрижи за бъдещето ти. Може да обсъдим и друго, ако искаш. Като секретарка може би. В някое министерство?
— Но в Лондон не е безопасно — възрази внезапно Мередит.
Беше гениален ход: тя изобщо не се страхуваше от Хитлер, нито от бомбите му, но може би така щеше да ги убеди.
Татко се усмихна и я потупа по рамото.
— Няма за какво да се тревожиш, момичето ми. Всички правим каквото можем, за да развалим удоволствието на Хитлер: мама започна работа в един завод за муниции, а аз работя нощна смяна. Вече не пускат бомби, няма отровен газ, кварталът ни е, какъвто е бил винаги.
Какъвто е бил винаги. Мередит си представи мръсните стари улици и собственото си мрачно лице на тях и в този миг с болезнена яснота призна колко отчаяно копнее да остане в Милдърхърст. Обърна се към замъка, преплете пръсти и й се прииска да повика Джунипър само със силата на необходимостта си от нея, прииска й се да се появи Сафи и да каже точно каквото трябва, да убеди мама и татко, че не е правилно да я отвеждат у дома, че трябва да й позволят да остане.
Може би по силата на някакъв странен усет като близначка Пърси избра този момент да се намеси.
— Господин и госпожо Бейкър — каза тя и потупа края на цигарата си по сребърната табакера с вид на човек, който иска да бъде другаде, — разбирам, че сигурно много ви се иска Мередит да си бъде у дома при вас, но ако инвазията продължи…
— Прибираш се с нас днес следобед, госпожичке, и това е.
Мама беше настръхнала. Тя дори не погледна Пърси, а впери в Мередит поглед, който обещаваше жестоко наказание впоследствие.
Очите на Мередит се насълзиха зад очилата.
— Няма.
— Не говори така с майка си — изръмжа татко.
— Е — рязко се намеси Пърси, повдигна капака на чайника и огледа съдържанието му. — Чайникът е празен. Извинете ме, ще отида да го напълня. В момента нямаме достатъчно прислуга. Военновремеви икономии.
Тримата я проследиха с поглед, докато се оттегля, после мама изсъска на татко:
— В момента нямаме достатъчно прислуга. Чу ли това?
— Стига, Ани.
Татко не обичаше сблъсъците. Той беше човек, чийто впечатляващ ръст въздействаше достатъчно възпиращо и рядко му се налагаше да прибягва до удари. Мама обаче…
— Тази жена ни гледа високомерно, откакто сме пристигнали. Военновремеви икономии, как пък не — я виж това място — махна тя към замъка. — Сигурно си мисли, че трябва да се спусна да й помагам.
— Не е вярно! — възрази Мередит. — Те не са такива.