— Мередит.
Татко все още беше забол поглед в земята, но повиши тон почти умолително и я стрелна с поглед изпод сключените си вежди. Тя знаеше, че обикновено той разчита Мередит да стои мълчаливо до него, докато мама и Рита крещят. Не и днес обаче, днес тя не можеше просто да стои и да бездейства.
— Но, татко, виж как специално са се подготвили за чая…
— Престани да нахалстваш, госпожичке. — Мама вече беше на крака и дръпна Мередит за ръкава на новата й рокля по-силно, отколкото трябваше. — Отивай вътре и си събирай нещата. Истинските си дрехи. Влакът тръгва скоро и ние ще се качим.
— Не искам да тръгвам — заяви Мередит и настойчиво се обърна към баща си. — Позволи ми да остана, татко.
— Ха! — пренебрежително махна с ръка мама. — Прекрасно виждам на какво си се научила тук с твоята лейди Безделие — как да отговаряш на родителите си. Виждам и какво си забравила: коя си и откъде си. — Тя размаха пръст към татко. — Казах ти, че изобщо не биваше да изпращаме децата. Ако си бяха останали у дома, както настоявах…
— Стига! — избухна татко най-накрая. — Стига, Ани. Седни. Няма никаква нужда от това — тя се прибира у дома с нас.
— Не!
— О, напротив — увери я мама и замахна с изпъната длан. — И те чака хубав тупаник, само да се приберем.
— Стига толкова! — Татко вече се бе изправил и стисна китката на мама. — За бога, Ани, престани. — Очите му потърсиха нейните и помежду им се случи нещо. Мередит видя, че майка й отпусна ръка. Татко й кимна. — Всички се поразгорещихме малко, това е.
— Говори с дъщеря си… Аз не мога да я гледам. Надявам се само тя никога да не разбере какво означава да изгубиш дете.
И се отдалечи, скръстила упорито ръце.
Изведнъж татко й се стори изморен, състарен. Прокара ръка през косата си. Тя вече оредяваше на темето и Мередит виждаше следите, оставени от гребена сутринта.
— Не й обръщай внимание. Много се пали, познаваш я. Притеснява се за теб, и двамата се притесняваме. — Той отново погледна към замъка, извисяващ се над тях. — Но чуваме разни неща. От писмата на Рита и от някои деца, които се прибраха у дома, разказват ужасни неща, които са им се случвали.
Това ли било? Мередит усети бълбукащо опиянение от облекчение. Знаеше, че на някои от евакуираните деца не им е провървяло като на нея, но ако това беше единствената тревога на родителите й, значи, тя трябваше просто да успокои баща си.
— Няма за какво да се тревожите, татко. Нали ви писах: щастлива съм тук. Не четеш ли писмата ми?
— Чета ги, разбира се. И двамата ги четем. Най-хубавият миг от деня е пристигането на твоето писмо.
От начина, по който той го каза, Мередит разбра, че е истина, и я прониза болка — представи си как двамата седят на масата и мислят за онова, което им беше писала.
— В такъв случай — поде тя, неспособна да го погледне в очите, — знаеш, че всичко е наред. И дори чудесно.
— Знам, че ти така твърдиш. — Той погледна към мама, за да провери дали още е достатъчно далече, за да ги чува. — Това е част от проблема. Писмата ти бяха толкова… весели. А пък майка ти чула от една приятелка, че някои приемни семейства подменят писмата на децата до домовете им. Не им позволявали да пишат нищо лошо. Карали ги да представят нещата по-добре, отколкото били всъщност — въздъхна той. — Но при теб не е така, нали, Мери? Нали не е?
— Не, татко.
— Ти си щастлива тук, точно както пишеш в писмата си?
— Да. — Мередит усещаше, че той се колебае. Възможността се стрелна като фойерверк към крайниците й и тя заговори бързо: — Пърси е малко скована, но Сафи е прекрасна. Ще се запознаете с нея, ако влезем вътре. Мога да ви изсвиря някоя песен на пианото.
Той погледна нагоре към кулата и слънцето огря бузите му. Мередит забеляза как зениците му се свиха, чакаше и се опитваше да разчете изражението на широкото му лице. Устните му мърдаха, сякаш преценяваше размерите, запомняше цифрите, но не можеше да разбере накъде го навеждат сборовете. После той погледна към съпругата си, която кипеше от гняв край фонтана, и Мередит разбра, че трябва да действа сега или никога.
— Моля те, татко — стисна тя ръкава на ризата му. — Моля те, не ме карай да се връщам. Тук научавам толкова много, много повече, отколкото мога да науча в Лондон. Моля те, обясни на мама, че тук ми е по-добре.
Той въздъхна и погледна смръщено към гърба на мама. Мередит наблюдаваше промяната на изражението му, разнежването му и сърцето й се сви. Татко обаче не сведе очи към нея и не продума. Накрая тя проследи погледа му и видя, че мама се е привела, че едната й ръка е на хълбока, а другата виси до тялото й. Слънцето беше пропълзяло зад нея, бе намерило червеникави отблясъци в кестенявата й коса и тя изглеждаше красива, изгубена и необикновено млада. Беше приковала поглед върху татко и в един болезнен миг Мередит установи, че нежността на лицето му е за мама, а не за нея.