— Пърси! — закова се тя на място и погледна към отворената задна врата. — Какво правиш тук? Къде е Мередит? Нали родителите й не са си тръгнали вече? Всичко наред ли е?
— Дойдох за още чай.
— О! — Сафи се отпусна и се усмихна колебливо. — Дай да ти помогна. Не оставяй гостите сами за дълго.
Тя взе кутийката с чаените листенца и вдигна капака на чайника.
Пърси се замисли дали да не я предизвика, но разговорът с господин Уикс дотолкова я изненада, че нищо не можа да измисли. Накрая каза само:
— Телефонът звънна. Докато чаках чайника.
Съвсем леко потрепване, няколко прашинки от чаените листа извън лъжичката.
— Така ли? Кога?
— Току-що.
— О! — Сафи обра падналите листенца в дланта си — приличаха на мъртви мравчици. — Нещо свързано с войната, нали?
— Не.
Сафи се облегна на плота и стисна в ръка една кърпа, която висеше наблизо, сякаш се опитваше да не допусне да я повлече морското течение.
Чайникът избра точно този момент да се разфучи, започна да пръска пара от чучурчето си и накрая засвири заплашително. Сафи го свали от котлона, но остана до печката с гръб към Пърси и притаила дъх.
— Беше някой си господин Арчибалд Уикс — додаде Пърси. — Обаждаше се от Лондон. Бил колекционер.
— Разбирам. — Сафи не се обърна. — А ти какво му каза?
Отвън се разнесе вик и Пърси бързо отиде до вратата и я отвори.
— Ти какво му каза, Пърси?
Полъх на вятъра донесе вехнещото ухание на окосена трева.
— Пърси? — почти шепнешком попита Сафи.
— Казах му, че си ни нужна тук.
Сафи издаде звук, подобен на ридание.
Пърси заговори бавно и внимателно:
— Знаеш, че не можеш да заминеш, Сафи. Не бива да подвеждаш така хората. Той те очакваше в Лондон следващата седмица.
— Очаква ме в Лондон, защото ще бъда точно там. Кандидатствах за работата, Пърси, и той ме избра. — Сафи се обърна. Вдигна стегнатия си юмрук със сгънат лакът — малко театрален жест, подсилен допълнително от кърпата, която все още стискаше. — Той ме избра — каза тя и размаха юмрук, за да подчертае думите си. — Събира всякакви неща, красиви предмети и нае мен, за да му помагам в работата.
Пърси извади цигара от табакерата си, побори се известно време с клечката, но накрая успя да запали.
— Заминавам, Пърси, и ти няма да ме спреш.
Мътните да я вземат, Сафи нямаше да я улесни. Главата на Пърси вече пулсираше — сватбата я беше изтощила, после пък трябваше да влезе в ролята на домакиня на родителите на Мередит. Изобщо не се нуждаеше от това сега. Сафи нарочно се правеше, че не разбира, и я принуждаваше да го изрече съвсем ясно. Е, след като искаше да играят така, Пърси не се боеше да формулира правилата.
— Не — издиша тя дим, — няма. Никъде няма да ходиш, Сафи. Ти го знаеш, аз го знам, а сега и господин Уикс го знае.
Сафи отпусна безсилно ръце край тялото и кърпата падна върху плочите.
— Казала си му, че няма да отида. Просто така.
— Някой трябваше. Той щеше да ти изпрати парите за пътните разноски.
Очите на Сафи плувнаха в сълзи и макар да й беше ядосана, Пърси беше доволна, че сестра й се бори със сълзите. Може би в крайна сметка нямаше да се стигне до сцена.
— Хайде стига — каза тя, — накрая сама ще разбереш, че така е най-добре.
— Наистина няма да ме пуснеш да замина?
— Не, няма — заяви Пърси кротко, но категорично.
Долната устна на Сафи потрепери и когато най-сетне успя да каже нещо, гласът й прозвуча почти като шепот.
— Не можеш да ни контролираш вечно, Пърси.
Пръстите й дращеха по полата и събираха невидими нишки на малко топче.
Пърси познаваше този жест още от детството им, получи дежа вю и изпита желание да притисне своята близначка в прегръдките си и повече да не я пусне, да я увери колко я обича, че не иска да бъде жестока, че го прави за доброто на Сафи. Но не го стори. Не можеше. А и да беше, нищо нямаше да се промени, понеже никой не иска да му казват такова нещо, дори когато знае в сърцето си, че то е истина.
Вместо това тя смекчи малко тона си и каза: