— Не се опитвам да те контролирам, Сафи. Може би някой ден, в бъдеще ще можеш да заминеш. — Пърси махна към стените на замъка. — Но не сега. Сега си ни нужна тук заради войната и състоянието на татко. Да не споменавам колко ни липсва помощ — замисляла ли си се какво ще стане с нас, ако заминеш? Представяш ли си Джунипър, татко или — бог да ми е на помощ — аз да се справяме с прането?
— Ти можеш всичко, Пърси — горчиво заяви Сафи. — Винаги си можела всичко.
В този момент Пърси разбра, че е победила. И което е по-важно, Сафи също го разбра. Но не усети радост, а само познатото бреме на отговорността. Цялото й същество изпита болка заради сестра й, заради онова момиче, в чиито нозе някога бе целият свят.
— Госпожице Блайд?
Пърси вдигна поглед и видя на прага бащата на Мередит и дребничката му съпруга до него — невероятно смутени и разтревожени.
Съвсем беше забравила за тях.
— Господин Бейкър — разроши тя тила си. — Моля да ме извините. Ужасно се забавих с чая…
— Няма нищо, госпожице Блайд. Приключихме с чая. Става дума за Мередит — леко увиснаха раменете му. — Двамата със съпругата ми смятахме да я отведем у дома, но тя твърдо е решила да остане… Боя се, че малкото дяволче избяга.
— О! — Само това й трябваше на Пърси. Метна поглед назад, но и Сафи се беше измъкнала. — Ами в такъв случай най-добре да я потърсим, нали?
— Там е работата — нещастно поде господин Бейкър. — Двамата с жена ми трябва да хванем влака в три и двайсет и четири за Лондон. Днес няма друг.
— Разбирам — отговори Пърси. — В такъв случай вие тръгвайте. Влаковете са ужасни напоследък. Изпуснете ли днешния, може да чакате до сряда.
— Но момичето ми…
Госпожа Бейкър сякаш всеки момент щеше да се разплаче, а това никак не подхождаше на строгото й заострено лице. Пърси познаваше чувството.
— Не се тревожете — кимна тя отривисто. — Ще я намеря. Оставете ми телефон за връзка в Лондон? Надали е отишла далече.
Мередит виждаше замъка от един клон на най-стария дъб в гората Кардейкър. Островърхата кула и тънкия й като игла шпил, който пронизваше небето. Керемидите грееха пурпурни на следобедната светлина, а сребристият връх искреше. На моравата в горния край на алеята Пърси Блайд махаше за сбогом на родителите й.
Ушите на Мередит горяха от вълнуващата пакост, която беше направила. Съзнаваше, че ще има последици, обаче нямаше друг избор. Беше тичала, тичала, докато накрая не можеше повече, и когато остана без дъх, огледа дървото, оживена от необикновената бръмчаща енергия, изпълнила я след първото буйно нещо, което бе сторила през живота си.
В края на алеята раменете на мама провиснаха и за миг Мередит си помисли, че тя плаче, после обаче разпери ръце като учудена морска звезда. Татко рязко се отдръпна назад и Мередит разбра, че всъщност майка й крещи. Не беше нужно да я чува какво казва, за да разбере, че е загазила здравата.
А междувременно Пърси Блайд още стоеше в двора на замъка и пушеше, вдигнала едната си ръка на хълбок, загледана към гората, и Мередит усети шепота на съмнението да размахва криле в корема й. Мислеше, че е добре дошла да остане в замъка, а ако не беше така? Ако близначките бяха толкова смаяни от неподчинението й, че откажеха да продължат да се грижат за нея? Ами ако си беше навлякла ужасни неприятности, понеже беше послушала собствените си желания? Докато Пърси Блайд допушваше цигарата си и се обръщаше към замъка, Мередит внезапно се почувства съвсем самичка.
Движение привлече вниманието й към покрива на замъка и сърцето й се преметна. Там се катереше някой с бяла лятна рокля. Джунипър. Най-сетне беше приключила! И се бе върнала на света. Пред очите на Мередит тя стигна равния край на покрива, седна и провеси дългите си крака навън. Мередит знаеше, че Джунипър ей сега ще запали цигара, ще се облегне назад и ще вдигне очи към небето.
Но тя не го стори. Вместо това рязко се извърна към гората. Мередит се вкопчи за клона, от вълнение в гърлото й се надигна кратък смях и застина там. Джунипър сякаш я чу, сякаш по някакъв начин беше усетила присъствието й. Мередит знаеше, че ако има човек, способен на такова нещо, това е Джунипър.
Не можеше да се върне в Лондон. Нямаше да го направи. Не сега, още не.
Мередит наблюдаваше как майка й и баща й се отдалечават от замъка: мама беше свила ръка пред корема си, а ръцете на татко висяха безжизнено отстрани на тялото му.
— Съжалявам — прошепна Мередит съвсем тихичко, — нямах друг избор.