5.
Водата беше хладка и плитка, но Сафи нямаше нищо против. Дългата топла вана беше отколешно удоволствие, пък и й стигаше само да остане самичка след ужасното предателство на Пърси. Премести се малко напред, за да легне по гръб със свити колене, с потопена глава и уши. Косата й се носеше във водата край острова на лицето й и тя слушаше водовъртежите и бълбукането на водата, подрънкването на верижката на запушалката по емайла и другите странни шумове на водния свят.
През целия си зрял живот Сафи знаеше, че е по-слабата близначка. Пърси не обичаше такива приказки и настояваше, че няма нищо подобно, не и помежду им: че те са като слънцето и сянката и просто сменят местата си, та винаги да са в съвършено равновесие. Което беше мило от нейна страна, но колкото и да бе добронамерено, не беше точно. Просто Сафи знаеше, че нещата, в които е по-способна, са незначителни. Тя пишеше добре, шиеше добре, готвеше (приемливо), а напоследък дори чистеше, но каква полза от тези умения, ако те я заробват? И което беше още по-зле — доброволно. Понеже в повечето случаи, признаваше си със срам, Сафи нямаше нищо против ролята. В крайна сметка има някаква лекота да си в подчинена позиция, някакво облекчение. Но понякога, като днес, й беше адски неприятно да очакват от нея да се подчини, без да спори, независимо от собственото й предпочитание.
Тя се надигна и се облегна на гладкия ръб на ваната, а после прокара мократа фланелена материя по пламналото си от гняв лице. Усещаше с гърба си хладния емайл, разгърна фланелената тривка върху гърдите и корема си и я наблюдаваше как се свива и отпуска с дишането й като втора кожа, а накрая затвори очи. Как се осмеляваше Пърси да говори от нейно име? Да взема решения вместо Сафи, да определя бъдещето й, без да я попита?
Но Пърси го беше сторила, както правеше винаги, и днес, както обикновено, не допусна никакъв спор.
Сафи изпусна дълга и бавна въздишка в опит да овладее гнева си. Въздишката закачи ридание. Може би трябваше да бъде доволна и дори поласкана, че Пърси толкова отчаяно се нуждае от нея. И наистина беше. Но освен това беше изморена от собствената си безпомощност, и нещо повече — беше тъжна. Понеже, откакто се помнеше, Сафи водеше живот, паралелен на онзи, който желаеше и който имаше всички разумни основания да очаква за себе си.
Този път обаче имаше една дреболия, която можеше да направи — Сафи избърса бузите си, оживена от прокрадналата се решимост, — имаше начин, по който можеше да упражни собствената си слабичка власт върху Пърси. Щеше не толкова да направи, колкото да пропусне да направи нещо и Пърси никога нямаше да разбере откъде е дошъл ударът. Единственият трофей щеше да е донякъде възстановеното самоуважение на Сафи. Но това й стигаше.
Сафи щеше да запази нещо само за себе си, нещо, което Пърси би предпочела да узнае: всичко за неочаквания посетител, който бе дошъл в замъка днес. Докато Пърси беше на сватбата на Люси, Джунипър си стоеше в таванската стая, а Мередит скиташе из имението, беше пристигнал адвокатът на татко, господин Банкс, с черния си автомобил и придружен от две жени с цивилни костюми. Сафи подреждаше масата за чая навън и отначало понечи да се скрие и да се престори, че не си е у дома — не харесваше много господин Банкс и със сигурност не искаше да приема неочаквани посетители, — но възрастният мъж я познаваше от малка, беше приятел на татко и затова тя се почувства някак необяснимо задължена.
Влетя вътре през кухненския вход, оправи се пред овалното огледало до килера, после бързо се качи горе точно навреме, за да го посрещне на входа. Той се учуди, май дори му стана неприятно да я види и изрази гласно учудването си какви времена са настъпили, след като такова прекрасно място като Милдърхърст е останало без икономка, а накрая я помоли да го заведе при баща си. Колкото и да копнееше да възприеме променящите се обществени нрави, Сафи изпитваше старомодно благоговение към закона и неговите представители, затова веднага се подчини. Адвокатът не беше от приказливите (тоест не обичаше да си бъбри безцелно с дъщерите на клиентите си), затова се качиха мълчаливо, за което тя бе признателна — с хора като господин Банкс винаги изгубваше ума и дума. Когато най-сетне преодоляха извитото стълбище, той й кимна кратко и после влезе заедно с двете си официални спътнички в стаята на баща й в кулата.
Сафи нямаше намерение да подслушва, всъщност мразеше да й отнемат от времето почти толкова, колкото мразеше всяка задача, която я отвеждаше в зловещата кула с мирис на смърт и с онази чудовищна гравюра на стената. Ако мъчителната битка на пеперуда, хваната в паяжина между пречките на перилата, не беше привлякла погледа й, Сафи със сигурност вече щеше да е на половината път обратно и нямаше да чува нищо. Обаче видя пеперудата, не слезе и затова, докато внимателно освобождаваше насекомото, чу баща си да казва: